Винаги съм се чувствал потомствен емигрант

Днес е Световен ден на бежанците. Винаги съм се чувствал потомствен емигрант. На семейството на мама в Западни крайни са им викали "бугарите", а когато емигрират през 1945 година в България им викаха "сърбите". Така я и знаеха в Габрово мама. Иванка сръбкинята я знаеха. Позволявам си да пусна разказ от книгата ми "Всякакви разкази". За моите бежанци, които ме направиха Българин. С главна буква...

БАБА РОСА

Единственото нещо, за което служеха автобусите бе да й пречат. Никога не бе хващала градски транспорт. Като се замисля, когато духът й поемаше отвъд пак тръгна пеш, а няколко човека носехме тялото й - и тогава отказа транспорт и я носихме на ръце. На 98 години не беше влизала в болни-ца – с изключение на един преглед за гуша. Но лекарят ка-зал, че ненормално се развива гушата и тя тръшнала обиде-но вратата и повече на доктор не отиде. „Он че ми каже дека да съм я ненормална“… На деветдесет години сипваше в някаква тенджерка най-хубавия боб, който съм ял някога и идваше до вкъщи. Осем километра. Сядаше уж да си почине, казваше ми „Чупе“, каквото и да значеше това, поклащаше глава към мама: „Туге, Боже, туге“ и се вслушваше в краката си. Шестнадесет километра да ме погали, да си покахъри за дъщеря си и… обратно. Носеше целия си гардероб върху себе си – шест бархетни рокли и няколко вълнени жилетки върху тях – лятото. Зимата си слагаше и едно кожухче. От първата глътка ракия зачервяваше бузите. Но се е надпива-ла с мъжете и после ги е разнасяла по домовете.

Веднъж един съсед тръгнал да съди дядо ми за побой, но като разб-рал от свидетелите, че баба го е била, напуснал селото от срам. С цялото си семейство. „Само си нагнетох на Ивану црвата“ казваше, като си спомни как е зашила собствения си син с губерка и канап, когато волът Средан го намушкал. Липсват такива жени сега, да бъдат пример и за жени, и за мъже. Веднъж горският я хванал да сече дърва за огрев в гората. Сборили се за брадвата. „Я дръж брадвуту, он дръж брадвуту. По едно вре-ме си го омлатих горскиют, натоварих си дрвъта и си оставих горскию да си лежи у горуту“… С тези дадености, като учих после за Сирма войвода, си мислех, че Сирма е могла само да се учи от баба. Понякога съм си мис-лил, че не може да не е пощипвала Жана Дарк по бузките: „Чупе, чупе“, докато Жана Дарк свенливо се е червила пред баба. Дядо беше изтощен от войните, но така и запази мъж-кото му достойнство. Сигурно оловото в него от войните те-жеше повече от дядо...

В къщата неговата дума беше закон. Баба дори и не се е замисляла да направи нещо против ду-мата му. Понякога, когато живееха в Дъбован още, където бяха емигрирали от Западни крайни, дядо каже нещо на баба, сопне й се, а тя замълчи и дума не обелва. След три месеца отиваме и ги заварваме – седят зад синията, баба премела пръстения под, вечерят и още мълчат. „Мамо, какво има, за-що ти е сърдит тате“, а баба току й отвърне, че миналия път й казал нещо и още не й се извинил. Сигурно и любов са пра-вили така - сърдити един на друг. Лоша дума не съм ги чувал да си кажат. Ама от поглед само се разбираше, че и добра няколко месеца няма да си кажат. И дядо излизаше на двора, а кокошките само това чакаха. По краката, по раменете, по гърба, по шапката се качваха, готови така да стигнат слънце-то. Но само една от тях тръгваше към слънцето. Тази, която баба хващаше и слагаше главата й на дръвника.

Обезглаве-на кокошката обикаляше с хвърчене три пъти двора, сбогу-ваше се с петлите от ятото. Те тръгваха в началото след нея, сигурно са си мислили, че ги привиква на по отдалечено и тайно място в двора, тя ги опръскваше с кръв, те хукваха обратно, а тя спираше чак в стобора и рухваше досами тара-бите… И чак когато обезглавена кокошката рухнеше до сто-бора, дядовите думи стигаха до баба: „Не тази, ма, Роске. Тази имаше яйце“… И на баба й ставаше тъжно, дето не е позволила на кокошката да стане майка, ама станалото – станало. Курбан за внука е тази кокошка. Когато се посрещат гости не трябва да ти е жал за нищо…

………………………………………………………………………

Мама като почина валя червен дъжд над града. Сигурно баба е заклала небесна кокошка, а тя, докато обиколи три пъти Рая, е разпръсквала кръв над земята…

Христо Стоянов