Всички искат някой да ги избере, но все по-малко хора се държат като човек, когото си струва да избереш.

Някога мъжете са пресичали морета, писали са писма от окопите, чакали са с часове под нечий прозорец и са носели в джоба си една снимка, протрита от гледане.

Днес някои не могат да пресекат дори собственото си безразличие.

Искат любов като експресна доставка - с безплатен транспорт, без усилие и с право на връщане.

Искат жена, която да ги впечатли, развълнува, разсмее, вдъхнови, излекува от самотата им, да бъде красива, умна, интересна, грижовна, секси и разбираща, но ако трябва да напишат "Добро утро", сякаш ги карат да копаят тунел под Стара планина с чаена лъжичка.

Ухажването се е превърнало в изчезващ вид.

Цветята са "излишен разход", вниманието е "прекалено старание", инициативата е "натиск", а постоянството - направо екзотична болест.

Някои мъже се държат така, сякаш самият факт, че съществуват, е романтичен жест, който жената трябва да оцени и за който да бъде благодарна до края на живота си.

Не я търсят, не я канят, не я изненадват, не измислят начин да я усмихнат в труден ден, не запомнят какво обича, не се интересуват как е спала, какво я тревожи или кое кара очите ѝ да светват.

Но очакват тя да бъде запленена.

От какво точно?

От способността им да отговарят с емотикон веднъж на три дни?

От "героичния подвиг" да харесат снимката ѝ?

От величественото им мълчание?

Най-голямата трагикомедия е разстоянието.

Жените са готови да пътуват стотици километри за човек, когото харесват.

Да станат в четири сутринта, да сменят три автобуса, два влака и една реалност, само и само да видят някого за два часа.

А някои мъже гледат 80 километра на картата така, както Колумб е гледал Атлантическия океан.

Разстоянието им е проблем. Времето им е проблем. Горивото им е проблем. Настроението им е проблем.

Работата им е проблем.

Всичко е проблем, освен очакването жената да продължи да стои там и да чака.

И тя чака известно време.

После спира.

Защото колкото и да е влюбена една жена, накрая разбира, че не може сама да "носи пиано по стълбите" на връзката, докато отсреща някой философства дали изобщо му се става от дивана.

Иронията е, че същите тези мъже често се оплакват колко трудно се намирала стойностна жена.

Не, не е трудно.

Трудно е да я задържиш внимателна към човек, който не прави нищо.

Трудно е да очакваш възхищение, без да си вложил и грам старание.

Трудно е да искаш плодове от градина, която никога не си поливал.

Жените днес правят чудеса от храброст.

Преглъщат страховете си, пишат първи, дават втори и трети шанс, оправдават липсата на инициатива, обясняват си студенината с умора, мълчанието със стрес, безразличието със заетост.

Слагат усмивка върху разочарованието и надежда върху празните обещания.

А насреща често стои човек, който не е готов дори на минималното усилие да покаже, че го е грижа.

И после се учудва защо тя си е тръгнала.

Истината е, че жените рядко си тръгват заради една голяма грешка.

Те си тръгват заради хиляди малки липси.

Заради неподареното цвете.

Заради ненавременното обаждане.

Заради неизпратеното съобщение.

Заради непреодоления километър.

Заради всяко "утре", което е трябвало да бъде "днес".

Защото любовта не умира от разстояния.

Любовта умира от мързел, облечен като обстоятелства.

И никоя жена не мечтае за мъж, който постоянно търси причини защо не може.

Тя мечтае за мъж, който поне веднъж да ѝ покаже защо е възможно.

Но нека бъдем честни.

Не само мъжете са се променили.

И жените отдавна не сме невинните жертви в тази история.

И ние искаме да бъдем ухажвани, но често забравяме, че отсреща също стои човек, а не банкомат за внимание, пари и емоции.

Искаме да ни пишат първи, да ни търсят, но гордостта ни е станала толкова голяма, че предпочитаме да изгубим човек, отколкото да наберем един номер.

Искаме цветя, жестове, романтика, но когато един мъж се постарае, често го наказваме с безразличие, за да не изглеждаме прекалено заинтересовани.

Изискваме смелост, а награждаваме дистанцията.

Казваме, че търсим добър мъж, а понякога подминаваме точно него, защото не предизвиква достатъчно драма.

Казваме, че искаме искреност, но играем игри.

Правим се на заети, когато не сме.

Правим се на недостъпни, когато всъщност чакаме той да настоява.

И после се чудим защо хората вече не знаят какво е истински интерес и какво е театър.

Понякога критериите ни приличат на интервю за космонавт, а предлагаме условия за стажантска позиция.

Жените също сме станали специалисти по половинчатото присъствие.

Искаме внимание от един, комплименти от втори, харесвания от трети и резервен вариант за всеки случай.

Искаме сигурност без обвързване, близост без уязвимост и любов без риск.

Страхуваме се да покажем колко много харесваме някого, защото сме убедени, че чувствата са слабост.

И така всички играят на безразлични, докато тайно страдат от липсата на истинска близост.

И ако някои мъже са забравили как се ухажва, някои жени са забравили как се отвръща на усилие.

Искат внимание, но не го дават.

Искат да бъдат изслушани, но не слушат.

Искат някой да помни всяка важна дата, но самите те не помнят кога последно са направили жест без повод.

Искат романтика, но смятат, че тяхната единствена задача е да се появят.

Искат мъжът да организира срещата, да избере мястото, да пише първи, да звъни първи, да предложи следваща среща, да носи цветята, да поеме инициативата, да води разговора и накрая да носи вината, ако нещо се обърка.

И мъжете си тръгват по същата причина - от липси.

Заради липсата на признателност.

Заради липсата на уважение.

Заради усещането, че каквото и да направят, никога няма да бъде достатъчно.

Някои мъже са превърнали мързела в характер.

Някои жени са превърнали претенцията в личност.

Едните искат всичко наготово, другите смятат, че самото им присъствие е достатъчен принос към връзката.

Едните не могат да отделят време за едно обаждане.

Другите не могат да отделят егото си за едно "Липсваш ми".

Едните не подаряват цветя.

Другите не подаряват спокойствие.

Едните са забравили как се ухажва.

Другите са забравили как се оценява старание.

Има жени, които очакват ресторанти всяка седмица, но не могат да направят дори една домашна вечеря с желание.

Не защото всяка жена е длъжна да готви, а защото жестът е изчезнал.

Има жени, които смятат, че романтиката е задължение единствено на мъжа.

И после и двамата се чудят защо отношенията им приличат повече на договор за съвместно съществуване, отколкото на любов.

Някои жени искат мъж, който да изглежда като актьор, да печели като предприемач, да бъде романтичен като герой от роман, уверен като лидер, чувствителен като поет и наличен 24 часа в денонощието.

Някои мъже искат жена, която да изглежда като модел, да бъде грижовна като майка, страстна любовница, спокойна като психолог и никога да няма нужди, изисквания или лоши дни.

И двете страни търсят съвършенство, докато самите те не са готови да дадат дори обикновено човешко старание.

Най-голямата ирония е, че и мъжете, и жените непрекъснато се обвиняват едни други, а всъщност все повече си приличат.

Всички искат усилие, но пестят своето.

Всички искат смелост, но се крият зад егото.

Всички искат любов, но се държат така, сякаш най-страшното нещо на света е да покажат, че им пука.

И може би затова днес има толкова много хора, които си липсват, без никога да са били заедно.

Не защото не са се харесали, а защото всеки е чакал другият да направи крачката, докато разстоянието между тях не е станало по-голямо от всички километри на света.

Защото любовта не умира от разстояния.

Любовта умира от мързел, облечен като обстоятелства, и от очаквания, облечени като права.

Някои мъже не намират време за среща.

Някои жени не намират време за подкрепа.

Някои мъже искат всичко да е лесно.

Някои жени искат всичко да е удобно.

И да, докато мъжете все по-често са забравили как се ухажва жена, жените все по-често са забравили как се създава усещане за дом.

Не говоря за това кой готви и кой плаща сметките.

Говоря за желание.

За жест.

За старание.

За това да направиш любимото му ястие не защото си длъжна, а защото ти е приятно.

За това да му купиш нещо малко, защото си се сетила за него.

За това да му благодариш, вместо да приемаш всичко като задължение.

Защото любовта не е конкурс кой е по-ощетен и кой дължи повече!!!

Истината е, че и двата пола са станали прекалено добри в очакванията и прекалено слаби в даването.

Всички искат да бъдат обичани, малцина искат да полагат усилие.

Всички искат внимание, малцина го дават.

Всички искат лоялност, малцина я заслужават.

Всички искат някой да ги избере, но все по-малко хора се държат като човек, когото си струва да избереш.

Изискванията са станали олимпийски, а усилията - любителски.

Periyan Nebi