ВСИЧКО МОЖЕ ДА СЕ ОКАЖЕ МИРАЖ

До гуша затънах в политически писания, в мъки и терзания по неща, които ми се виждат грозни, жестоки и нечовешки. Скъсах си нервите и си разбих сърцето да пиша и да пиша за митинги и събития, за боклуци, за падения и за погнуси. 

И колкото повече пиша за това, което виждам и усещам, толкова повече се отчайвам и си мисля, че няма смисъл. 

От две години живея на село, а днес един мой роднина ми каза: „Ти не виждаш ли, че никой от нашите хора не ти харесва писанията?“ 

Е как да ми харесват нашите хора писанията, като трябва да се поливат градини, като трябва да се посрещат деца и внуци, като трябва да се пие ракия и да се играят карти по битови стаи и дупки и като не трябва да се гледаме в очите, щото погледнем ли се, не можем да се познаем?

Да им имам монолитността и търпението на всичките мои колеги – журналисти и писатели, да им имам таланта и увереността. Да им имам непоколебимостта, че мълчанието е талант и извисяване. Тяхното мълчание ми е непонятно и болезнено, но ми пресипна гласът и ми прегоря фитилът. И към стентовете в сърцето и срязания корем ми се прибавиха перде на очите и болки в костите. Костите ме болят от веселията и от безгрижието. И ме болят и костите, и сърцето, и коремът от завиването с юргани и от спането под юрганите. 

Не знам къде да ида вече. На село повече не мога да остана, от София ми причернява на очите, а писането на публицистика вече ми изглежда като рязане на вени с тъп нож. 

Давам си сметка, че писания като моите и на много други действат като оправдание и легитимация за властта. Ние сме тяхната мишена, техният невидим враг. 

Пред очите ми хората около мен се предадоха на глупостта, предадоха се на идиоти и малоумници, които в други времена биха лъскали обувки и биха палили печки. Завладяха ни глупаци, а светът се управлява от луди. 

И именно затова незначителни писания като моите са само бледа статистика и ми носят отчуждение и мълчание.

Най-близките ми хора тук, където съм роден и където съм порасъл, не си говорят с мен, защото мога да им навредя, мога да ги злепоставя пред малоумници и горили, които с едната си ръка им подхвърлят трохи, а с другата ги стискат за врата. 

Най-страшното е, че предадох себе си, предадох поезията си, предадох усилията си да потъна в глъбините на словото и на собствената си душа. Предадох си думите за поезия и ги замених с думи за плакати. Ни искам повече да пиша плакати. Толкова не искам да пиша плакати, че съм готов на всичко. А под всичко трябва да се разбира, че абсолютно не знам какво трябва да се прави. 

Не е нормално да ме дразни всичко. Не е нормално да ме дразни животът такъв, какъвто е. 

Изглежда много съм го закъсал, щом пиша тия работи, но човек, преди да скъса листа, трябва да го закъса като човек. Да го закъса като илюзия и като мираж. 

В тая жега всичко може да се окаже мираж.

В стаята, в която съм, има полилейче с три лампи, залепено за тавана. Крушките греят бая силно и един бръмбар обикаля в кръг около тях. Тъкмо си помислих, че приличам на него, и той дойде и ми кацна зад ухото.

Николай Милчев