ЗА АПОКАЛИПСИСА НА ЕДНА 1300-ГОДИШНА ЦИВИЛИЗАЦИЯ. ОНТОЛОГИЯ НА ЕДНА ПРЕДИЗВЕСТЕНА СМЪРТ

ЗА АПОКАЛИПСИСА НА ЕДНА 1300-ГОДИШНА ЦИВИЛИЗАЦИЯ. ОНТОЛОГИЯ НА ЕДНА ПРЕДИЗВЕСТЕНА СМЪРТ.

Тя е неизбежна. „Последните дни“ на една умираща култура. Те се илюстрират с примери. Битието е показателят. Симптомът на една отиваща си високодуховна цивилизация, родила държавност, разширила границите си военно и културно-просветителски, дала четмо и писмо на народите чрез почти сакралната славянска писменост.

Примерите, които ще дам, са илюстрация на погрома. Пълният разпад на обществените нрави (така бе прието да се определят навремето) в едно общество неминуемо води до неговата неизбежна смърт. Въпрос е единствено на време. Не на „дали“, не на „защо“. В по-голяма степен има значение не какво е управлението, а какво управлява. За 36 години обществото се примитивизира, следвайки неолиберален модел, чужд на нашата културна идентичност, и това доведе до разпад на социалната тъкан във всички нейни проявления. Ала в най-голяма степен този злоумишлено управляван процес удари най-малката клетка на обществото – семейството. Това, разбира се, е напълно преднамерено. Чрез заличаване на семейната единица се заличават и нейните християнски ценности, които по същество са моралният кодекс на една цивилизация.

Пример първи:

Пътуваме с дъщеря ми, която е на 9 години, в такси. Заговаряме се с шофьора за възпитание, деца, родители, отношения.

– Знаете ли, често возя сами деца – ми казва внезапно той.

– В смисъл? Как сами? – изненадана питам.

– Ами викат ме на адрес. Качва се само дете на около 9–10 години. Дават ми пари и го транспортирам на адрес. Веднъж питах едно хлапе, за първи път ли пътува с такси сам, а то, момче на около 9 години, ми отвърна спокойно: „Не. Много пъти съм пътувал.“

Питах го не го ли е страх да пътува сам с непознат. Отвърна ми, че не. Бил свикнал от малък.

„Какво да ви кажа, госпожо… Родителите не са това, което бяха. Но ги карам децата, това ми е работата.“

– Но, вие носите двойна отговорност, ако с детето се случи нещо. Без значение какво!? Инцидент, катастрофа, похищение…!?

– Да, така е. Дано не се случи. Като цяло не искам да приемам адреси със сами деца. Не е редно да ги пускат сами…

П.П.

Благодаря ти, мамо,

за твоя топъл скут,

за майчиното рамо,

за майчиния труд.

Асен Босев

* * *

Пример втори:

Говорим си с дъщеря ми една вечер. Тя ме поглежда изпитателно право в очите и ми изстрелва:

– А пък трети „А“ клас са много невъзпитани!!!

– Защо? – питам недоумяващо.

– Защото момчетата си показват онова между краката!

– Моля?! – изумявам се аз.

– Ами да! В двора, докато играем! От гащите! И се смеят.

Показва с движения какво правят и как го правят.

– А госпожите какво правят!?

– Карат им се.

– Само това??? Не ги ли бият?!

– Нямат право.

– А родителите им?!

– Ми и те. Наказват ги, ама какво от това.

– Ти какво правиш в такива моменти?

– Гледам настрани…

П.П.

Аз съм българче и расна

в дни велики, в славно време,

син съм на земя прекрасна,

син съм на юнашко племе.

Иван Вазов

* * *

А сега като контрапункт:

В интервю за БТВ преди много години водещата пита майката на София Лорен:

– Как възпитавахте малката София?

– В лишения – отговаря тя, гледайки я прямо в очите. В тона ѝ се долавя достойнство и твърдост.

* * *

Дядо ми е живял в селце до град Годеч. Всяка сутрин с други деца от селото тръгвали през планината към града за училище. Пет километра в едната посока, всеки ден, в студ и пек и пет километра в другата. През зимата се връзвали с въже през кръста, за да минават планината. В случай, че дете от групата видело вълк в снежните преспи, да предупреди останалите, като задърпа въжето.

Нито веднъж не закъснял за първия час и завършил с пълно отличие випуска си, но не отишъл на абитуриентския си бал, защото нямал пари за обувки и дрехи…

* * *

Лишенията, страданието и дисциплината възпитават, каляват и одухотворяват човешкия дух.

Липсата им води до разложение на духа, на нравите и до морална гибел.

Това важи с еднаква сила както за отделния човек, така и за групата, общността, нацията.

Народи, които не се съхраняват, потъват в пясъците на времето. Българският народ ще има същата участ или пък не...?!?

Ще ви скандализирам.

Съдбата му винаги е била, само и единствено, в неговите собствени ръце.

А светът - неговото оправдание.

Христина Ананиева