ЗА ПТИЦИТЕ И ХОРАТА

Славеят пееше прекрасно, гордо изпъчен в клетката си.

Хората обожаваха песните му и го хранеха редовно. Славеят знаеше, че колкото по-хубаво пее, токова по-хубави ще са семенцата после. Харесваше му когато стопаните му се събираха около клетката, за да му се възхищават.

Докато една сутрин закачиха до него нова клетка и в нея сложиха някакъв грозник – някакво просто врабче.

Това обезпокои славея – какво става? Този до мен не може да пее, не е красив и само се щура насам-натам из клетката. За какво им е на господарите?

Славеят започна внимателно да наблюдава съседа си.

Но той наистина не правеше нищо друго освен да се опитва да изкърти металните пръчки на клетката си, за да се измъкне навън. И това явно болеше, защото човката и крачката му се бяха разранили. На славеят му стана интересно – това птиче не искаше храната, която му слагаха, не искаше да се хареса на човеците, а с всички сили се стремеше само да се освободи.

Но защо? – се питаше славеят – Нали тук си има всичко?

След няколко дена славеят забеляза, че грозникът съвсем се е омърлял – перата му бяха разрошени, на места бяха окапали, целият беше в кръв, а човчицата му беше лошо наранена.

Но защо го прави? – не спираше да се чуди славеят.

Не след дълго, една сутрин, малко преди да започне своята песен, славеят погледна към съседната клетка и видя, че птичето там не мърда. Поизчака малко, подсвирна му – грозникът не дишаше.

Славеят не разбра защо, но песента, която тогава запя, беше най-хубавата, която някога беше пял.

И най-тъжната.

И последната.

Хората махнаха съседната клетка и изхвърлиха мъртвата птица в нея.

Но славеят вече не пееше.

А перата му постепенно се раздърпаха и човчицата и крачката му се окървавиха от постоянните му усилия да счупи клетката си и да отлети на свобода…

Красимир Симеонов