Забраненият гняв, или страх за самозащита?

Забраненият гняв, или страх за самозащита?

Агресията е естествена човешка реакция на заплаха, натиск, болка, унижение, нарушаване на граници или пречка за постигане на важна цел. Тази реакция обаче не винаги се развива и разрешава естествено. Емоции като раздразнение, гняв, ярост, възмущение и ярост изпълняват важна защитна функция. Те сигнализират, че случващото се е неприемливо, мобилизират енергията ни и ни мотивират да спрем опасността, да променим ситуацията, да се дистанцираме от източника на заплахата, или да се защитим.

Всяка емоция има специфично значение и функция. Проблемът възниква не от самия гняв, а от факта, че човек не разбира причината му, не си позволява да го почувства или не знае как безопасно да го изрази. В някои семейства гневът е забранен: детето е засрамвано за свое възмущение, наказвано за протест и се изисква да бъде послушно, спокойно и удобно. В други, напротив, детето вижда само разрушителни начини за изразяването му – викове, заплахи, обиди, физическо насилие. В резултат на това човек се научава на погрешен избор: или да потисне агресията, или да навреди на другите. Той не знае трета възможност – да признае гнева си, да разбере какво той му съобщава и да го превърне в съзнателно действие - да постави граница, да изрази несъгласие, да откаже, да спре натиска, да напусне разрушителна връзка или да поиска промяна в условията.

Затова е важно да се прави разлика между емоция и поведение. Гневът сам по себе си не е насилие. Възмущението не е същото като обида и агресивният импулс не задължава човек да атакува. Емоцията може да бъде приета, назована и използвана като източник на информация, без да унищожаваш нито себе си, нито другите. Здравословният израз на агресия не е неконтролирано освобождаване, а способността да се защитават границите, интересите, достойнството и свободата на волята на човек своевременно и пропорционално.

Естествена реакция на стреса е мобилизирането на тялото: сърдечната честота се увеличава, мускулният тонус се повишава и се активират адреналин, норепинефрин, кортизол и други компоненти на стресовата система. Тялото се подготвя да се бори, да бяга, да замръзне на място, да търси защита. Общоприета мъдрост: „бий се-бягай-замръзни“. Емоционално това се разпознава или идентифицира като тревожност, страх и агресия. Тревожността и страхът предупреждават за опасност, докато различните форми на агресия се мобилизират, за да премахнат препятствие или да защитят нечии граници.

Нека веднага изясним понятията. Гневът и яростта са емоции. Агресията, в тесен психологически смисъл, се отнася до поведение, насочено към причиняване на вреда. В психотерапевтичната практика обаче думата „агресия“ често се отнася до по-широк спектър от активни импулси: да се раздразниш, да се възбудиш, да окажеш влияние, да се защитиш, да действаш, да негодуваш и т.н. Тук ще използваме термина предимно в този широк смисъл.

Агресията, разбирана по този начин, не е непременно желанието да удариш или унищожиш някого. Тя е и способността да кажеш:

— Не.

— Не ми харесва.

— Не можеш да ми го причиниш.

— Спри.

— Не съм съгласен.

— Искам нещо различно..

— Това е мое.

— Ще се защитя.

Именно тази важна способност повечето хора започват да блокират още в детството. И наред с агресията, най-важните неща се блокират: субективността, независимостта, автономността и други индивидуални проявления, като вместо това се насърчава конформизмът и заучената безпомощност.

Как едно дете се учи да се защитава

Детето се ядосва, когато е наранено, уплашено или разстроено, когато желанията му са отказани, или когато някой нарушава границите му. Гневът го подтиква да протестира: да плаче, да крещи, да се блъска, да се бори, да спори, да изисква, да казва „не“.

Възрастните често намират такъв протест за неудобен. Много по-лесно е да не се помогне на детето да разбере и изрази емоция, а да му се забрани:

„Не се сърди.“

„Не смей да говориш така.“

„Добрите деца не се държат така.“

"Не разстройвай майка си."

"Не те ли е срам?"

"Неблагодарен си."

"Виж какво ще кажат хората."

"Ако продължаваш да капризничиш, няма да те обичам."

Периодът между две и четири години, обикновено свързан с тригодишната криза, е особено важен. През този период детето развива автономност: появява се упоритото негово „Мога я сам“ и желанието да избира, действа, отказва и влияе на събитията се засилва.

Не става въпрос за развиване на някакъв патологичен „егоцентризъм“, който трябва да бъде преодолян. Детето овладява собствената си свобода на действие: то се учи да разбира, че има отделна воля, отделни желания и отделно отношение към случващото се.

Разбира се, детето се нуждае от граници. Не бива да му се позволява да удря други, да измъчва животни, да унищожава вещи или да се излага на опасност. Но има голяма разлика между ограничаването на разрушителното поведение и забраната на самата емоция и нужда.

Постепенно то ще осъзнае границите в които може да развие истинска самостоятелност, без да вреди на околните и на себе си.

Светослав Атаджанов