ИСТИНСКАТА ПОБЕДА НА НЕОЛИБЕРАЛНИЯ КАПИТАЛИЗЪМ

Днес можем да кажем без сянка на съмнение, че най-големият успех на неолибералния капитализъм не само е демонтирането на социалната държава, но и убеждаването на безбройните му беззащитни жертви да не осъзнават какво се е случило през последните 40 години.
 
Всъщност, не беше достатъчно да се намалят пенсиите, да се унищожат постоянните договори, да се направи животът на десетки милиони хора несигурен; неолибералната идеология направи необходимо пренаписването на възприятието за света, превръщайки свещените социални права в привилегии, справедливата солидарност в паразитизъм, нормалните и необходими публични разходи във вина.
 
Днес милиони хора, особено младите и тези с несигурна заетост, вече не мислят и не мечтаят за разширяване на социалните права, а за тяхното „неумолимо“ и несправедливо ограничаване. Милиони бедни  започват да вярват, че „твърде щедрите“ пенсии, родителският отпуск, безплатното здравеопазване, платените отпуски за бременност, са вредни за публичните финанси. Те вярват, че работниците със стабилен договор са привилегировани, ако не и откровени крадци.
 
Но как беше възможно да се стигне до този абсурден разказ? 
 
В следвоенните години Европа преживя велик период на възстановяване и социална справедливост. Социалната държава, с нейните основни стълбове: обществено образование, всеобщо здравеопазване, социално осигуряване, е компромисът между капитала и труда, който предотвратява завръщането на варварството. Тези завоевания са родени от класовата борба и са платени с десетилетия жертви от милиони граждани и работници.
 
Но от 80-те години на миналия век всичко се промени коренно, към по-лошо. Неолиберализмът, първо с Рейгън и Тачър, а след това и с Клинтън, Блеър и техните европейски клонинги, обърна политическия лексикон с главата надолу. Публичните разходи се превърнаха в „неефективност“, солидарността в „разхищение“, а законът в „помощ“. Проблемът, от системен, се превърна в морален: вече не е фалшивата борба между класите, а фалшивата борба между „продуктивно“ и „непродуктивно“.

Социалната държава е описвана като машина, която възнаграждава мързела и обезкуражава усилията. Не е система за справедливост и защита, а алиби за провали. Така, в сърцето на неолибералната идеология, бедността вече не е резултат от несправедливост, а от личен провал. А тези, които получават обществена помощ, автоматично стават заподозрени. Ето как стигнахме до последния удар на интернационалния неолиберализъм.
 
Но истинският триумф на неолибералния капитализъм е приобщаването към тази идеология от по-ниските социални класи и най-слабите. Днес, на много площади в Европа, не е необичайно да се видят работници с несигурни условия на труд, които с невероятни искания искат „по-малко данъци“, „повече заслуги“, „по-малко привилегии“. Те не знаят, че режат клона, на който седят.
 
Капиталът и свръхбогатите успяха да създадат широко разпространена субективност, съвместима с неговата логика: изолиран, съревноваващ се, негодуващ индивид, готов да мрази всеки, който се ползва от социална защита, която на него е била отказана. Омразата вече не е насочена към шефа, а към „мързеливия“ учител, „отсъстващата“ медицинска сестра, „привилегирования“ пенсионер. Вече не мечтаем за свят, в който всеки има справедливост, достойнство и защита: мечтаем за свят, в който никой вече не е защитен.
 
Тази нова и егоистична идеология установява, че стабилната работа не е цел, която трябва да бъде следвана, а привилегия, която трябва да бъде унищожена. Тези, които имат приличен договор, се възприемат като узурпатори. Тези, които се радват на платен отпуск, са бреме. А тези, които искат обществено здравеопазване и образование, са „поддръжници на социалните помощи“.
 
Във всичко това ролята на масмедиите беше фундаментална, водеща до истински културен обрат, който съвсем не беше случаен. Той беше планиран, финансиран и щателно изграден. Неолибералните мозъчни тръстове, започвайки с обществото „Мон Пелерин“ на Хайек и Фридман, работят от десетилетия, за да създадат ново разбиране за “здрав разум”.
Основните медии свършиха останалото: всяка новинарска емисия, всяко токшоу, всяка статия, осъждаща учителя, който бяга от работа, или „измамника с работно време“, служи за затвърждаване на предразсъдъка, че обществото е неефективно, скъпо и несправедливо. Доминиращият наратив показва социалните помощи като мъртва тежест, от която потъва държавата, а не като котва, която спасява обществото и хората.
 
Междувременно се мълчи за истинската цена на спекулативното финансиране, системното укриване на данъци и големите паразитни доходи. Мълчи се и за факта, че премахването на социалните помощи е послужило за финансиране на спасяването на банки и за премахване на кухните за бездомни.
Многото сериозните последици от тази пропаганда днес са все по-разделен народ и необезпокояван финансов и паразитен капитал.

Резултатът от тази културна операция е фрагментирано, негодуващо, разделено общество, където работниците се гледат един друг с подозрение, където държавният служител се възприема като враг, работникът с несигурни условия на труд – като губещ, а безработният – като виновник.
 
Междувременно Капиталът наблюдава самодоволно: колкото повече работниците се мразят помежду си, толкова по-малко се организират. Колкото повече мразят онези, които имат права, толкова по-малко се борят за разширяването му. По този начин ерозията на благосъстоянието не среща съпротива, защото гневът и исканията са насочени надолу, към онези, които са по-зле, отколкото нагоре, към онези, които се обогатяват за сметка на най-бедните. 

Днес социалната държава е мъртва именно в съвестта на онези, които се нуждаят от нея. Това е истинската и пълна победа на неолиберализма, който не само доведе до материално обедняване, но и обучи и манипулира умовете.
 
В съвременния свят е необходимо да се възстанови социалното съзнание и това изисква огромна културна битка. Трябва да разкрием измамата, да разчупим токсичния наратив, който е превърнал общественото в мишена, а личното в религия. Не социалната държава е убила икономиката: хищническият капитализъм я уби.
 
Може би си струва да го кажем на глас, преди да е станало твърде късно, но може би сме стигнали до момент, в който наистина е твърде късно. 

автор - Микеле Бланко 06.07. 2025 год