ФАЦ: Студентите свалиха Вучич, но най-трудното за Сърбия тепърва предстои

След свалянето на Слободан Милошевич през октомври 2000 г. са били необходими само три години, до убийството на първия демократично избран и проевропейски министър-председател Зоран Джинджич.

Сръбските студенти наистина успяха. Техният лозунг „Студентите побеждават“ се оказа верен. През последните дни площад „Славия“ в Белград се превърна в място за срещи на десетки хиляди ликуващи граждани, които в понеделник за втора поредна вечер танцуваха традиционното сръбско хоро „коло“ сред развалините на режима на Александър Вучич и неговата Сръбска прогресивна партия (СПП).

Атмосферата е трескава. Хората пеят, а празнуващите изпълват червените трамваи, които обикалят кръговото движение. Дори през деня непознати се прегръщат по улиците.

По улица „Крал Милан“, която свързва площада с центъра на града, все още могат да се видят някои следи в градоустройството от дванадесетте години управление на Вучич и неговия авторитарен режим, наподобяващ държавна мафия.

Самият площад „Славия“ представлява кръгово движение. Преди няколко години той беше преустроен, когато бюстът на сръбския социалист Димитрие Туцович беше заменен с ярко осветен фонтан.

Упоритият пораженчески дух

Зад резиденцията на сръбския президент, в Пионерския парк, привърженици на режима отново разпънаха палатките си в изборната нощ, както бяха направили няколко месеца по-рано.

Мнозина очакваха ожесточени сблъсъци, ако и двете страни обявят победа. Вучич изпревари подобен сценарий. Победата на „Студентската листа“ беше толкова убедителна, че той призна поражението си още в началото.

От няколко месеца на площад „Теразие“ се издига огромна скулптура във формата на везна – банална и исторически неточна препратка към турската дума „terazi“. На няколко метра от нея се намира наскоро монтиран часовник, известен с това, че спира.

Режимът и плодовете на неговата лудост са видими. Това, което не може да се види, са годините на управление на най-негодните и потискащата атмосфера на отровения политически климат.

Начинът, по който досега се обсъжда политиката в Сърбия, се подхранва от дребнави пораженчески настроения и песимизъм, от неизлечимите болести, които фаталистично ѝ се приписват.

Победилата сега алтернативна публична сфера също се поддаваше на този рефлекс. Подобни алтернативни публични пространства са много. Повечето функционират по сходен начин: историческата зависимост от предходния път на развитие се използва като оправдание за предположението, че гибелта е неизбежна.

Взети заедно, те са създали своеобразен учебник за предполагаемия сръбски национален характер.

Провокацията с лозунга „Белград е светът“

Често се казва, че Сърбия никога не е имала функционираща демокрация.

След свалянето на Слободан Милошевич през октомври 2000 г. са били необходими само три години, до убийството на първия демократично избран и проевропейски министър-председател Зоран Джинджич през 2003 г., за да може организираната престъпност отново да си върне държавата.

Тази „революция“ изобщо не е била революция, твърдят те, тъй като твърде много елементи от епохата на Милошевич са се запазили до днес, заедно с политическа култура, която функционира единствено чрез корупция и шуробаджанащина.

Представата, че сърбите като народ са изначално неспособни на демокрация и веднага биха се хвърлили в краката на първия появил се лидер – от Вучич и бившия президент Борис Тадич до Милошевич и Тито, е поредната идеологическа конструкция.

Още през 1969 г. сръбският писател и философ Радомир Константинович заявява в есето си „Философия на паланката“, че сръбската култура е по своята същност провинциална – във време, когато югославският модернизъм е в разцвета си, а Сърбия при Тито никога не е била по-силно свързана със света.

Първото изречение на произведението му се е превърнало в широко известна фраза: „Нашият опит е провинциален“.

Според Константинович сръбското общество, подобно на малък град, въплъщава начин на мислене, който винаги отхвърля индивидуализма и промяната в полза на удобната затвореност и провинциалния мироглед.

Стилът надделява над личността. Жителите на малкия град се страхуват да пораснат и винаги предпочитат да останат деца на владетеля.

В крайна сметка всичко това се свежда до шовинизъм, до страх от чуждото.

Тази теза засяга болезнен въпрос: всички сръбски режими след Милошевич са били не просто националистически, но и антикосмополитни, макар и в различна степен.

Те са се нуждаели от прашния дух на миналото така, както от въздуха, който дишат.

Фактът, че бунтуващите се можеха да провокират с лозунга „Белград е светът“ през 2000 г., както правят и днес, свидетелства за това разделение.

Над 73% гласуваха за „Студентската листа“ в Стари град

Усещането за апатия не означава омраза към самия себе си, а може би здравословно недоверие към собствената способност за радикален разрив с миналото или за разпознаване на подходящия момент.

Това не е непременно лоша черта, а еуфорията около студентските протести в Сърбия през последните две години със сигурност невинаги е била толкова силна, колкото през последните дни.

Победата им изглежда като прекомерна корекция на предишния режим.

„Студентската листа“ помете този фатализъм: децентрализирано, възникнало сред гражданите градско движение, фундаментално демократично и идеологически необвързано, без харизматичен лидер, но настояващо преди всичко държавата да функционира без корупция и в съответствие със собствените си закони – почти своеобразен конституционен патриотизъм.

Меритократичният принцип, толкова близък до германските вкусове, е доведен почти до елитарност. Листата се състои предимно от интелектуалци.

Всичко това обяснява катарзиса, който се разиграва по улиците, поне засега.

Дори празнуващите знаят, че новоизбраните представители ще трябва да се справят с мрачната политическа действителност, която неизбежно ще настъпи, с всичките ѝ недостатъци и несигурност. Ще бъде трудно.

Очакваше се Вучич да претърпи категорични поражения в централните райони на Белград и в други големи градове в страната.

В историческия белградски район Стари град „Студентската листа“ получи над 73% от гласовете. Още по-впечатляващо е, че студентите, дори когато не побеждаваха, се представяха поне наравно или само малко по-слабо от управляващата партия в предградията и сръбската провинция.

Първите опори на стария режим падат

За причините може само да се предполага. Студентите със сигурност не пестяха символичните прояви на сръбски национализъм. За някои от по-десните привърженици на идеологически разнородната „Студентска листа“ това несъмнено съответства на политическите им убеждения.

Преди всичко обаче става дума за подривно възвръщане на сръбската идентичност, защитен механизъм срещу ожесточения политически противник и неговата фаланга от таблоидни медии, които непрекъснато обвиняваха студентите, че са контролирани от чужбина.

Никой, дори с най-развинтеното въображение, не може да ги обвини, че мразят Сърбия. В постмодерна Западна Европа това може да бъде осмяно, но в Сърбия вероятно беше необходимо. Затова се оказа символично щастливо обстоятелство, че студентската изборна листа получи трети номер, което позволи на активистите да присвоят символа на трите протегнати пръста, известен като „сръбски поздрав“, с чудесно двойно значение.

През последните дни две песни непрекъснато се чуват от отворените прозорци на автомобили и жилища. Първата е хитът „Три целувки за щастие“ на актрисата и певица Снежана Савич, която по ирония на съдбата наскоро обяви подкрепата си за Вучич.

Песента „Нека вали дъжд“, станала известна благодарение на култовия югославски филм „Тесна кожа 3“ от 1988 г., се превърна в химн на изборната победа. Певицата Зорица Маркович изпълнява припева „Нека вали дъжд, любимият си отива“ заедно с героя Сречко Шоич – корумпиран, провинциален и гротескно властолюбив партиен функционер.

Наложило се е да бъдат променени само две думи – и вече не любимият си отива, а Вучич. Студентите присвояват сръбската всекидневна култура, малкия град на Константинович. Те не се нуждаят от нов език. Достатъчно е да преосмислят съществуващия.

И преди са пътували пеша до провинцията. Не са пестили църковния фолклор, традиционните сръбски шапки „шайкача“ или демонстративните прояви на популизъм. Много от тях са се завръщали в родните си села по начин, режисиран за медиите.

Може би това е било необходимо. Във всеки случай страната не е обречена на политическата си съдба само защото в продължение на десетилетия ѝ е било казвано, че е несъвместима с демокрацията.

Първите останки от стария режим вече падат. В Белград горят плакати на Вучич, а водеща от държавната телевизия на Войводина публично се извини за години на дезинформация. В понеделник вечерта граждани нахлуха в редакцията на предизвикващата остри противоречия медия „Информер“.

Това е грозно и дори студентското движение се разграничи от случилото се. Преди всичко по-възрастното поколение идеализира студентите: ирационално или поне жалко предоставяне на безусловно доверие на младите само защото са млади. Този опит в никакъв случай не е провинциален, но е сръбски, авангарден. | БГНЕС

-----

Лука Вазгец, „Франкфуртер Алгемайне Цайтунг“