Безумията на нашата т.нар. политическа класа не спират да покоряват висота след висота.
Безсмислен вот на недоверие. Безсмислено сезиране на Конституционния съд за бюджета.
Взаимни обвинения в лъжи, кражби и корупционни схеми. Взаимни декларации колко нетърпимо се мразят помежду си. И т.н.
И всичко това - по-малко от четири седмици преди България да поеме председателството на Европейския съюз. Бога ми, не съм срещал друга държава членка да тръгва към подобно отговорно (най-вече за самата нея) събитие с такова безхаберие.
Абе, политическа класо, сляпа ли си да видиш, глуха ли си да чуеш какво става например в Германия? И как всички парламентарно представени партии полагат неимоверни усилия да сглобят някаква коалиция, за да избегнат предсрочни избори? Дори и президентът се намеси, колкото и конституционно ограничени да са правомощията му.
Лично аз съм убеден, че накрая християндемократи и социалдемократи пак ще се договорят. Дали явно – като съвместен кабинет, или тайно – като негласна подкрепа на правителство на малцинството, но ще стане. Рано или късно, но ще стане.
Защото германците са разумни хора. И предпочитат да не си създават проблеми, а да ги решават.
Ама то е така и в традициите на континенталния модел на демокрация, към който и ние принадлежим според Конституцията от 1991 г. Той е многопартиен и рядко една политическа сила се добира до абсолютно мнозинство в парламента.
И тогава идва ред на преговори за съставяне на кабинет. Само дето обикновено партиите предварително са спазили желязното правило, че в политиката никога не се казва „никога”. И нещата се получават, къде по-лесно, къде с повече зор.
А когато различията между тях наистина са непреодолими, се договарят условия за правителства на малцинството. „Царете” тук бяха италианците през 70-те години, когато измислиха формулата „кабинет на не-недоверието”. Сиреч християндемократите ще управляват като малцинство, а комунистите (втори по сила) няма да искат вотове на недоверие. И нещата тръгнаха.
Впрочем и сега в Испания Рахой управлява по този принцип. И май стои добре.
А у нас? Нашата т.нар. политическа класа само се дебне помежду си кой кого и с какво да прецака. В резултат на което парламентът, а и всички ефирни медии са арена на нестихващи скандали между политиците.
Сякаш любимият девиз на управляващи и опозиция е „най-обичам да мразим”. Или „най-мразим да обичам”. И така, до края на света...
В интерес на истината първа започна г-жа Нинова. Очевидно тя следва тактиката „нападай, за да не те нападат”.
Лошото е, че г-н Борисов ѝ се впрегна. И накрая излезе на конгреса на ГЕРБ с тази нелепа декларация - „Никога с БСП”.
Обяснението за декларацията беше, че тя била за „вътрешнопартийно” ползване. А преведена от политически на обикновен език, тя звучи като „спокойно, другари от ГЕРБ, с БСП никога няма да делим нищо”.
Не му остана длъжна на г-н Борисов и г-жа Нинова. Тя пък измисли, че с него имали „непреодолими идейни различия”.
Къде точно, госпожо Нинова? ГЕРБ е за плосък данък, а го въведе именно БСП. ГЕРБ е за твърда ставка на ДДС, а БСП не продумва и дума за промяната му.
Впрочем във всички останали европейски държави, с изключение на Дания и Словения, ставката е диференцирана. Мляко и зеленчуци – между 4 и 6,5%, месо – 10%, алкохол – от 17,5 до 20%, лекарства – 5%.
Следователно БСП се нарежда сред най-консервативните партии на Стария континент и от тази гледна точка къде са ѝ „идейните различия” с консерваторите от ГЕРБ?
А пък още по-следователно не става дума за никакви идейни различия, а за това кой еднолично да дели баницата в клетата ни татковина.
Проф. Драгомир Драганов
http://retro.bg
