Нашата власт от 1989 г. насам не спря да се занимава със социализма. По принцип това обръщане към миналото е не само желателно, а и задължително. Защото поне част от днешните добри и лоши дни са заложени в него. Защото иначе няма как да развиваме положителните му и да поправяме отрицателните му страни.
Лошото е, че всички парламентарни партии след 1989 г. нито веднъж не са анализирали социалистическата действителност. Те говорят за нея не нормално, конкретно, а повърхностно. Те не я характеризират. Те само я хулят. Продължават да обсъждат нея, за да отклонят вниманието от техните безобразия, за да не се коментира фактът, че тя, общо взето, е много по-приемлива от днешния преход към капитализма. Те оправдават всичките си провали само с минусите, злините в нея. Не желаят да признаят, че тя далеч не е еднаква от началото си до своя край. А нейният първи период до 1959 г. е свързан с трудовия кипеж на народа, с изваждането на България от жестоките наслоения на Втората световна война, но и с политическото гонене на много честни хора. Управлението на Георги Димитров, Антон Югов, Вълко Червенков беше сродно с казармената атмосфера в Съветския съюз. Червените вождове трепереха да не изгубят властта си, като често търсеха враговете си даже и между своите съпартийци. Нерядко дори най-доброжелателната, частичната, меката, нежната критика на тяхната политика се тълкуваше като планирано сваляне на социализма, като опит за връщане на капиталистическия ред. Те бяха хем свирепи, хем тъпи. Затова не виждаха, че българският народ не можеше да харесва капиталистическата система, в която имаше милиони бедни, гладни, унижавани, макар и робски работещи хора. Вместо да изкупят тежките спомени на милиони българи от презираната богаташка класа, от нейната нагласа да живее добре, като изсмуква труда им, всичките им добри сили, овластените червени другари също се държаха като господари на положението, на сънародниците си.
Червената върхушка често не ръководеше, а командореше редовите българи, както лютите офицери строяват войниците, новобранците. Тя изключваше спора между нейните и техните гледни точки даже когато той беше единственият път към намиране на полезни решения за тях, но и за нея. Властта дълго не си даваше сметка, че преследваната висока производителност на труда можеше да бъде утроена, ако беше постигната пак чрез спазваната дисциплина, но и ако хората обичат своята работа; ако те имат право да избират свой начин да я вършат както трябва; ако уважително им се напомня, че тя е мъката, но и гордостта на човека, възможността му да се усеща полезен за другите, но и за себе си.
Свободата на словото и на поведението беше ту забранявана, ту ограничавана под най-различни форми на цензурата навсякъде, във всичко.
Не твърдя, че през първата половина на социалистическата ни епоха всички така наречени хора отгоре бяха зверове. Имаше и почтени членове на БКП. Много от тях ръководеха, но дори и работеха повече от подчинените им. Даваха пример за себеотрицание в името на общите цели, без да търсят лични облаги. Но обикновено шефовете на партийните комитети бяха повече надзиратели на обкръжението си, макар и все да повтаряха, че няма по-велико нещо от равенството между управляващи и управлявани. Политбюро на ЦК на БКП и ЦК на БКП невинаги, но достатъчно често се оказваха по-скоро плашилото, отколкото вдъхновителят на българския народ. Така се стигна до Народния съд. Той основателно наказа със смърт главорези, които са избивали, изтезавали, осакатявали партизани, политзатворници, дори жени, девойки, деца - сред тях като тези от Ястребино. Но той беше видимо по-различен от този в западните страни, където също преследваха бившите хитлеристи, фашисти. Нашият беше доста балкански, див, неуправляем, защото носеше закваската на Сталин – закрилника на нашия Георги Димитров. Той отне живота на видни интелектуалци, макар че те не се бореха срещу социализма, а желаеха той да бъде колкото може по-демократичен. Така възникнаха и страховитите лагери. Там попадаха и много лентяи, лигльовци, мошеници. Те живуркаха леко, защото се хранеха от далавери, от търговските злоупотреби през военното време. Но там бяха и достойни фигури. Те отказваха да се подчиняват на глупавите партийни норми, принуди. Даже им възразяваха, макар че също мразеха живота под свирката на лицемерната царска и богаташка върхушка до 1944 г.
Още през първия период на социализма ние често се оказвахме тонизирани, претоварени, понякога дори преуморени от постоянното ни присъствие в пионерски, после комсомолски, после профсъюзни и други обществени организации, в събранията на служебното ни място, но в извънработно време. Затова имахме по-малко часове за почивка, за по-задълбочено индивидуално трудене над себе си, над природните ни дадености. Но далеч не бяхме толкова самотни, колкото през нашето настояще. Защото сега растящият егоизъм обсебва много от нас. А шумотевицата прикрива редовното ни разминаване, отчуждаване, поединично, а затова и тъжно спасяване от трудностите. Отдавна вече и нерядко посрещаме добрата дума за нас с изумление, с недоумяващи, тъпи погледи. Случва се така, защото свикнахме да слушаме не нея, а хули, грубиянщини, понякога дори псувни от парламентарната трибуна, от телевизионните екрани.
Началници на организации от социалистическото време нерядко се бъркаха в личния ни живот, дори в семейните ни истории. И ни възприемаха като противници на колектива, ако бяхме по-дистанцирани и много по-различни от него. Но пък далеч по-често, отколкото сега, можехме да разчитаме на помощта за удовлетворяване на битовите ни потребности.
Лъжедемократите от 1989 г. насам отричат не само излишно, принудително организираните мероприятия, а и онези мощни, благородни начинания от социалистическото време, които сдружаваха хората, подтикваха ги да свикват с девиза „Един за всички и всички за един”. Учредяваните взаимоспомагателни каси на служебното ни място например покриваха доста от важните ни цели чрез по-късно връщани заеми. Би било добре, ако политическата класа от 1989 г. насам беше възприела едни от тези безбройни обществени задължения. Но, за съжаление, тя срина всички полезни форми на колективния и обществения живот. Изгаври се с бригадирското движение, макар че то беше знак за високото трудолюбие и родолюбие на българския народ. Подобен бе случаят и с трудовите войски. Те даваха хляб, работа, два занаята, възпитание на циганите. Затова те се прибираха по домовете си по-образовани, по-очовечени, по-доброжелателни. Грандоманската политическа класа от капиталистическия преход ги закри под тъпия предлог, че те заробвали мобилизирания от тях, макар че такива явления съществуват в редица цивилизовани страни.
До 1989 г. извънучилищните, извъндомашните занимания за допълнително образоване и култивиране на съзнанието бяха несравнимо повече. Имам предвид например кръжоците и съставите в научната, литературната, музикалната, театралната, художническата област. Читалищата бяха много повече и получаваха достатъчно средства за тези дейности, за набавяне на всички нови книги. Тези положителни факти бяха следствие на значителните завоевания в областта на художествената словесност и на всички изкуства. Но те бяха резултат и от много сериозното финансиране, стимулиране на художествената култура от държавата, за разлика от днешното нейно равнодушно отношение към духовността.
Вторият период от социалистическия ни живот тръгна от 1959 г. Но постигна големи постижения във всички области, особено между 1970 и 1982 г. Сериозен подем обхвана цялата ни земеделска, промишлена, енергийна икономика, продукция. Развиха се всички дялове на производството. Здравеопазването беше хем безплатно, хем качествено, добре организирано, ритмично работещо, системно контролирано. През този период България стигна до невиждани върхове във всички етапи на образованието. Тя се раздели изцяло с неграмотността, която друсаше всички цигани и голяма част от българските турци преди 1944 г. Криминалната и битовата престъпност беше овладяна и наказвана безкомпромисно, бързо. В страната имаше ред и спокойствие. Далеч не бяхме стигнали до желаната пълна раздяла с политическите преследвания. Редица активни борци против фашизма и капитализма пак клеветяха, помрачаваха и затрудняваха живота на честни хора заедно с много пъргавите доносници на Държавна сигурност. Тези привилегировани велможи не се успокояваха, макар че гушите им се пълнеха с тлъсти пенсии. Цензурата над словото затихна. Но не изчезна, а просто придоби по-благовидни форми.
А Живков беше диктатор, но и строител на България. Беше много суетен. Стигаше до вредни за държавата ни решения под влияние на своите безотговорни ласкатели. Заводите в Радомир и особено в Кремиковци глътнаха милиони и се оказаха напълно безплодни. Живков губеше чувството за мярка, като искаше да развиваме най-тежката индустрия. Не си даваше сметка, че нямаме нито традиции, нито квалифицирани кадри, нито природни ресурси, нито пари, нито така необходимите суровини за нея. Затова пък леката и особено хранителната, текстилната, обувната, оръжейната промишленост напредна много. Нейната продукция се изнасяше в чужбина и носеше значителни печалби за държавата. Но някъде около 1984 г. редица предприятия взеха да работят на големи загуби. Производителността на труда спадна много. Започнахме да живеем на вересия и главно чрез заемите от Съветския съюз. Затова в един момент лично Живков съвсем откровено заяви, че ако тази икономическа криза не бъде овладяна, социализмът ще се окаже недоносче.
Но животът при Живков постепенно ставаше видимо по-демократичен, по-благоприятен. Имам предвид този на партийците, но и на безпартийните, които Живков заяви, че заслужават повече внимание, уважение на Дванайсетия конгрес на БКП. Разкрепостяването на българския народ се засили много, когато във властта влезе Людмила - дъщерята на Тодор Живков. Тя мразеше партизанските, партийните комбинации, пристрастия. Интересуваше се от идеологии, които бяха противоположни на социалистическата. Горещо бранеше духовността. Тя и Тодор Живков нямаха нищо общо с диктатора Георги Димитров, който чрез Държавна сигурност натискаше българите от Пиринска Македония да се пишат македонци, макар че това ги натъжаваше, а дори ги измъчваше. По заповед на Живков Благоевградската област беше широко модернизирана с оглед да се повдигне българското самосъзнание и самочувствие на тамошното население. Людмила и Тодор Живкови бяха патриоти, независимо че разни тъпанари твърдят обратното, без да имат веществени доказателства за него. За съжаление, лъжедемократите от всички парламентарни партии след 1989 г. клеветят социализма, като повтарят, че той бил само гробище за народа, че е целял да унищожава, а не да обгрижва нацията. Днес редовно се огласява обстоятелството, че Народният съд ликвидирал около 30 хиляди души. Но не казват, че при Живков бяхме 9 милиона, а сега сме малко над 7 милиона, че много млади специалисти избягаха от безплодния днешен живот у нас. Не се съобщава, че сега бедните българи са безкрайно повече от тези до 1989 г. А през настоящето те умират десетки пъти повече от глад, от недоимък, от липса на пари за лекарства, операции. Но си отиват и като жертви на всякакви престъпления: битови, криминални, организирани и тези по пътищата.
Казвам на много лекари, че социалистическата власт недостойно ги подценяваше, като заплащаше малко труда им. Но повечето от тях споделят, че тогава парите все пак са им стигали за едно що-годе нормално съществуване, защото всичко е било около 20 пъти по-евтино, отколкото днес. А сега повечето от тях вземат от 500 до 650 основна заплата, след като чистачките, санитарките получават 450 лева, а тези в банките - над 1200 лева. Много медицински специалисти са преуморени, защото средствата им се топят и трябва да се трудят поне на две места. Всичко това означава, че почти трийсетгодишната лъжедемократична, крадлива, бездарно управляваща ни върхушка се гаври с интелигенцията, с народа, но и с тези, които се грижат за здравето му, макар че особено между хирурзите се срещат много лакомници за пари.
Понякога пред магазините от социалистическото време се образуваха дълги опашки, защото купуваха всички и по повече. А сега почти няма такива, защото много хора купуват съвсем малко. Днес много граждани се обаждат по телевизионните телефони и плачат, защото са болни, гладни, загърбвани от държавното управление.
Сега хиляди българи се трудят не само в условията на свирепия капитализъм, а и при условията на едно съвременно робство в много наши и чужди фирми като гръцките например. Няма нормален работен ден. Трудят се и през почивните дни. Няма охрана на труда, мерки срещу опасността от големи здравословни увреждания, особено като тези у миньорите в България. Много заплати са като средна пенсия. Особено собствениците на фирми нерядко се държат с наетия работник като бездушни чорбаджии от турското ни време.
Герберите, начело с Бойко Борисов, твърдят, че никой не е вложил в България толкова много пари, колкото Европейският съюз. Това е още една лъжа. Защото СССР построи у нас оръжейни и други много ценни заводи, АЕЦ „Козлодуй” и започна АЕЦ „Белене”. Той ни зареждаше с огромни, но и невръщани заеми. Помагаше ни чрез нашето препродаване на неговите стоки на по-високи цени в други страни. Разбира се, че всички тези привилегии бяха част от международната съветска политика. Но те бяха следствие и от голямата активност, находчивост, гъвкавост, хитрост на Тодор Живков – този верен, но полезен за нас ласкател на Кремълската власт.
Лъжедемократичните ни управници от 1989 г. насам вървят против всички добри форми на организиран, колективен и обществен живот, защото се боят от него, защото той основателно подхранва голямото недоволство от тях. И сега възникват много организирани събития. Но те са почти все безрезултатни. Имам предвид онези стачки, граждански неподчинения, масови протести на бедни, лъгани, унижавани хора, които имаха спокойно материално битуване, работа и по две почивки за една година през социализма.
Сега преобладават не по-раншните културни, естетични, човешки, а вулгарните състезания. Те се провеждат за най-брутално разголената женска плът, за най-мощните силиконови цици, за разгащените и лигавите гей паради, за други подобни разновидности на порнографията от телевизионните шоута. Този срам се измива от днешните многобройни фестивали на гениалния български песенен и танцов фолклор. И сега сме радвани от патриотичния поход на много и особено млади хора към връх Вола, където загина Христо Ботев.
Вярно е, че сега има много организирани събития в областта на забавната музика. Но много победители от тях отпадат. Пред телевизионните камери и в най-големите салони са предимно пробивните посредственици с връзки сред факторите в музикалния живот. Всички тези мероприятия са жалки в сравнение с неповторимия „Златен Орфей”. А „Икар” на театралните дейци и „Аскеер” на Военния театър се оказват смехотворни, когато се сравнят с празничния, но и с професионалния блясък на националните прегледи на българската драматургия и театър през социалистическото време.
Изтъкнах лошите, но и очевидно добрите страни на социализма, защото ми омръзна той да бъде отричан от началото до края, и то от бивши върли доносници на Държавна сигурност, от бивши членове на БКП сред иванкостовистите, сред герберите. Имам предвид например озверелия и празноглав Спас Гърневски. Този автор на грубиянски скалъпени, плашещи ме стихове забрави, че получи висшето си образование задочно тъкмо защото социализмът въведе тази форма, която сега не съществува.
Вярно е, че Съветският съюз затваряше вратите на всички социалистически страни, включително и на България, към големите икономически постижения и открития на западния свят, че затова изоставахме. Но сега не сме по-малко зависими от Европейския съюз. А той колонизаторски, глобализаторски се бърка не само във външната политика на България, а и в нейния вътрешен живот. Той, начело с лудата Меркел, изправи Стария континент пред чудовищните, вече безброй атентати на арабските терористи – тези лакомници за пари, но и тези роби на убийствения ислямизъм. Те избиха много хора. И държат Европа в нарастващо напрежение, а някъде вече и в страхова психоза. Могат да бъдат ликвидирани само за броени дни от мощната военна техника на империята САЩ. Но тя предпочита да печели милиарди, като им продава своето оръжие. И като лапа петрола, другите ценни суровини на техните страни безплатно или на нищожни цени. В същото време Бойко Борисов скоро посети Франция и Германия, за да получи нова заповед за прием на арабски имигранти у нас. Ще трябва бедният български народ да отделя все повече пари за прехраната и за медицинските услуги на тези нашественици. Питам се защо ли властта го наказва така жестоко. И защо той я търпи?!
Сега Борисов с нокти и зъби се натиска да влезем в Еврозоната само за да се задържи на власт, като се харесва на западните господари. Не го интересува, че заради еврото цените на стоките ще се утроят и безброй българи ще затънат в ужаса си. Явно е, че западният сценарий се изпълнява системно и безмилостно. А според него малките европейски страни като България ще станат затъваща колония на големите държавни от Стария континент.
Говори се много яростно против член първи от социалистическата конституция, съгласно който цялата власт е в ръцете на Българската комунистическа партия. А нима сега не е така? Парламентът вече почти три десетилетия обслужва изпълнителната власт. Всичко се случва главно по волята и по вкуса на министър-председателя. А това означава, че ние не сме парламентарна, а сме премиерска държава на едноличното управление въпреки всички лозунги за правата на човека.
