Като навалеше дебелият сняг, и почваше голямото тупане. Къщата се изпразваше откъм черги, китеници, козяци, одеяла, покривки, кувертюри, вълнени изделия и други такива същества.
Всички те организирано бяха хвърляни и заравяни в големия сняг на двора. Затрупваха се със сняг, ама много здраво. С ръце, с лакти, с крака, с ритници снегът се трупаше и трупаше по тях.
После идваше ред на налагането с тупалка.
Като удариш чергата с тупалката, и тя се сгърчва, сякаш е жив човек. Хиляди стъпки са минали по нея и ѝ е било приятно, но сега в снега се гърчи. Може да приема акта като репресивен и неприятелски, но в края на краищата се примирява и като нищо отнася десетина удара и пак се заравя в снега.
Одеялата обикновено правят специални упражнения, нека ги наречем вълнени художествени упражнения. Диплят се точно като вълни на море, защото майка ми ги движи по този начин – едновременно сякаш ги дръсти във вода и ги тупа. Получава се едно Бяло море в двора – чудо някакво.
Съвсем отделна тема са китениците. Ако са бели и ги заровиш в снега, нито снегът си личи къде е, нито китениците. А ако са червени, блещукат, сякаш си изхвърлил въгленчета от печката.
Баща ми никога не пропуска да отбележи, че китениците с големите ресни са също като ученически плитки. Прави-струва – хвърля ме върху ученическите плитки и се смее, и ми приказва да свиквам. И аз хем свиквам, хем умирам от студ.
Докато се тупат в снега, чергите и одеялата могат да произведат и своеобразна дъга. Не дъга в небето, а на педя от земята. Слънцето грее, блести и снегът изглежда топъл, леко се разтопява даже.
Като се удари с тупалка по съответната черга, и прахта от нея литва нагоре, пръска се. Така прахта и хиляди малки влакънца, прежди, боклучета, хартийки и всякакви молекулни остатъци се гмурват в слънчевите лъчи. Ето ти я и дъгата готова. Кино през деня – и кино, и дъга.
Трябва да се отдели специално внимание на артилерийската част от снежното тупане. Майка ми е изключителна майсторка на тези гърмежи и макар без системно военно образование, няма равна на себе си.
Изплезва леко език и пуух-пуух-пуух – следва пауза, шаване на врата и раменете за авторитет, може и плюене на дясната длан за по-добро сцепление с тупалката и пак – пуух-пуух-пуух.
Няма да се задълбочавам в изследване на акустиката на снега и отражението на неговия състав и температура върху събитията. Музика, музика, ви казвам – военна музика и гърмежи.
Колкото повече минава времето, толкова по-ясно чистотата си личи. Героите от това снеговито представление остават на сцената финални пет минути. Там, на двора, задължително трябва да ги навали още малко сняг, колкото да се прошарят.
Нагъването на преродените и покръстени в снега обекти е цял ритуал. Всичко трябва да съвпада – ръбове, дължина на страните и краищата, всичко да е налице, не наопаки, ресните да са сресани по конец.
После - внасянето в къщата, прохладата, потта по гърбовете и радостта колко всичко е чисто, се омесват в едно. Няма такава хубост и радост!
Вън на двора снегът скоро ще стане пак равен и дебел. Това му е работата на него.
Николай Милчев
