ХУБАВ ЛИ Е ФИЛМЪТ, ИЛИ Е АМЕРИКАНСКИ…

Снощи гледах прехвалената и широко рекламирата “Одисея” (the Odyssey) на режисьора Кристофър Нолан. Ще го кажа направо - не ми хареса. Видя ми се някак “изсмукан от пръстите” - прекалено дълъг, с прекалено много излишен драматизъм и прекалено много брутален реализъм. Вижда се, че този филм, както и повечето останали съвременни американски и англо-американски филми, е правен само за пари и нищо повече. Пазарът и трупането на box office е било водещо.

В това няма нищо ново - както и във футбола, така и в киното, а и във всички други сфери на обществения живот в западните страни, всичко отдавна се определя от спечелените пари, а не от други критерии. Нямат значение художествените стойности, метафорите, внушенията или актьорската игра. Има значение колко известни (и успешни, тоест - добре платени) са режисьорите и актьорите.

Просто си личи, че Нолан вече не прави изкуство, а прави пари. Професионалният маркетинг на "Одисеята” напълно доказва това. Все едно става дума за нов, революционен модел на “Hyundai" (примерно) или за нова генерация перални машини.

Докато някои предни филми на Нолан, като “Безсъние" (“Insomnia”), " Черният рицар” (“The dark knight”) или “Interstellar" мога да нарека страхотни, тук останах с различно впечатление.

Филмът не ми казва нищо ново. Омировата “Одисея” е екранизирана много пъти още от зората на седмото изкуство. Вярно е, че има някои силни моменти, особено за извършената подлост с Троянския кон, последвалото зловещо насилие в превзетата Троя и наказанията от боговете, които Одисей получава, вярно е, че темите за греха, носещ страдания, за силата на духа, за човешката подлост, за насилието и войната…са разказани майсторски, но това не е нещо ново.

Не е ново и това, че “хубавата Елена" е чернокожа. На фона на цялостното въздействие този факт дори не прави кой знае какво впечатление.

Предната екранизация на Одисея - англо-италианската лента “Завръщането" (The return) с Ралф Файнс и Жулиет Бинош, за мен беше по добра, при все и да не преразказва цялата епопея на Омир, а само втората и част.

Разбира се, всичко написано тук е само мое мнение и никого не задължавам да гледа на филма на Нолан по този начин.

Другите нови “големи" холивудски филми също не са кой знае какво. Е, "Денят на разкритието” (“Disclosure day") и "Проектът Аве Мария” ("Hail Mary project”) ми харесаха повече, но това е защото много обичам фантастика.

Единствено “Bugonia" на Йоргос Лантимос мога да нарека различен и невероятен, но това пак си е мое мнение. Пък и той не се вписва добре в кино статуквото, защото се оказа финансов провал.

Няма тук да пиша за разни лефтистки и woke-истки бози, като прехваления “Битка след битка" ("One battle after another”), нито за втората част на тъжно - смешния "Дяволът носи Прада”(The Devil Wears Prada 2).

"Хубав ли е филмът, или е руски?" Така казвахме през соца. И това клише се беше наложило не защото повечето съветски филми бяха толкова лоши, а понеже кината бяха залети с много съветско кино и се получаваше ефект на омръзването.

Като ги сравнявам с новите американски, обаче, спокойно мога днес да казвам - “този филм хубав ли е, или е американски"!

Отдавна Холивуд не може да прави качествено изкуство. Някаква дълбока интелектуална немощ и умора струи оттам. Очевадно е, че повечето сюжети са скучни, а най-често са римейк на по-стари творби. Безбройните филми на ужасите само затвърждават тази ми визия. Кръвта, както е известно, се продава най-добре.

Два - три стойностни филма годишно са само изключения, потвърждаващи правилото. Адвокати, политици, агенти на ЦРУ или ФБР, корумпирани полицаи, чаровни бандити, наркомани, нещастни гейове…това са главните холивудски герои. Скука, та дрънка.

Затова предпочитам европейското кино - италианско, френско, унгарско… Напоследък гледах и няколко аржентински филма, от които съм много приятно изненадан. Някак печалбарството и пазара там не личат толкова, не бият на очи. Още има изкуство, още има интелектуални търсения, още има истински кино.

За родното ще замълча. От последния български филм успях да изгледам 20 минути. Не, че нещо, ама…

Иван Спирдонов