Има едно поколение, което движи оборотите на тази държава, докато се опитва да намери пресечната точка между разбитите илюзии на родителите си и дигиталния цинизъм на децата си. Това сме ние, родените в края на 20 век. Хората, които прекараха детството си в калта, играейки до късно без родителски контрол, а днес управляват сложни процеси през екрани с висока резолюция. Ние сме децата, които заспиваха под звуците на шумящите телевизори с кинескопи и се събудиха в зрелостта си, заклещени в безкран алгоритмичен фийд.
Ние сме живият контраст на прехода. Помним звука на модема, който се свързваше с интернет сякаш викаш дух от отвъдното, а днес се дразним, ако страницата не се зареди за половин секунда. Можем да разглобим и поправим почти всичко, както и да пресметнем нещата до третия знак след запетаята. Истината е, че ние сме супер продуктивни на терен, но сме абсолютно неграмотни по отношение на собственото си емоционално оцеляване.
Големият ни компромис е, че се научихме да изглеждаме съвършено тогава, когато всичко вътре в нас боксува. Превърнахме ежедневното прегаряне в тиха фонова музика. Постоянно живеем с насадената вина, че закъсняваме за някъде, че не сме постигнали достатъчно, че влакът на историята ни подминава, въпреки че обективно сме свършили работа за доста години напред.
В романа „Чужденецът“ на Албер Камю има един момент, в който героят върви по нажежения плаж и усеща как слънцето не просто свети, а го притиска физически в слепоочието. Точно така се чувства нашето поколение днес, притиснати от нажежената скорост на времето, което изисква от нас постоянно да бързаме, да отмятаме графици, да изпълняваме чужди разписания и да докладваме на застаряващи номенклатури.
Твърде сме будни, за да ни купят с евтини илюзии, и твърде силни, за да позволим на машината наоколо да ни задуши. Просто ни трябва глътка въздух, право на глас и малко повече сън
