Искаме си КЕЧ-а

„Знаете ли какво е КЕЧ - това бяха квартирно експлоатационни части към армията, които строяха жилища за войската, казарми, пътища и т.н. В тях служеха най-вече циганета. Повечето неграмотни. Мнозина от тях за първи път спяха на бял чаршаф, хранеха се на бяла покривка и за първи път употребяваха вилица или лъжица. Командирите наемаха на хонорар начални учителки, за да ги учат на четмо и писмо. Да ги ограмотяват. След две години служба циганетата придобиваха професия и излизаха с документ за правоспособен кофражист, мазач, електроженист, дърводелец и т.н. Много от тях след това се реализираха успешно в гражданския живот. Започваха работа, получаваха добри пари, строяха къщи, създаваха семейства“ – беше написал преди няколко години за в. „Труд“ журналистът Евгени Генов, известен като познавач на темата за отбраната и въоръжените сили. Днес към спомена за строителните войски ни връща една фотоизложба, която беше на разположение на публика от 5 до 15 декември.

Изложбата се нарича кратко и ясно „Строителни войски“ и е дело на големия фотограф Гаро Кешишян. Нарекоха я „едно от най-значимите дългосрочни документални изследвания в българската фотография“. Съдържа 92 снимки, заснети в периода 1983-1995, посветени на трудовата повинност у нас.

В природата всичко е свързано – тези дни за втори път споменавам Александър Стамболийски. Първият път беше във връзка с преименуването и след това обратното възстановяване на името на храма „Александър Невски“, а вторият – сега, когато стана дума за трудовата повинност. Строителни войски бяха военизирана строителна организация. Сега пак са строителна организация, но приватизирана. Историята им започва през 1920 г. с въпросния Стамболийски, когато се наричат „Трудова повинност“ и представляват система на задължителен обществено полезен труд, нещо като ангарията в Османската империя и бригадирското движение при социализма. През 1936 организацията е преименувана на „Трудови войски“. „Строителни войски“ се нарича от 1969 до 2000, когато по инициатива на Евгени Бакърджиев (ако не ме лъже паметта) е разтурена и приватизирана. Десетина години по-късно започват да се надигат гласове за нейното възстановяване, тази идея добива най-официалната си форма в лицето на Красимир Каракачанов, когато той, в качеството си на военен министър, се обяви за възстановяването на строителните войски, най-малкото (освен всичко останало) като форма за борба с неграмотността в гетата.

Дали наистина строителни войски имаха дисциплиниращо влияние и дали повишаваха качеството на живот и степента на обществена реализация за представителите на определени прослойки? Повишаваха и още как!

Дълго време живях на бул. „Христо Ботев“ между Петте кьошета и пл. „Македония“ (сега там живеят внуците ми). Мнозина вероятно знаят, че тази отсечка е своеобразна пиаца за хамали – стоят край пътя и поклащат дебелите си въжета. Разбира се, онези, които държаха място на „Ботев“, бяха барони, не бяха обикновени цигани, но и те ще свършат работа за това, което искам да кажа. В годините веднага след демокрацията всички бяха впиянчени и кой знае с какви тъмни сделки са се занимавали. После ги напипаха някакви протестанти и – о, чудо! – станаха съвсем прилични граждани или поне спряха да ходят пияни по улицата и да просят от минувачите. С времето се запознах с почти всички. Станахме дори нещо като приятели.

Оказа се, че повечето от тях са минали през КЕЧ-а. Откакто спряха да пият и да просят, започнаха да си търсят работа и да си намират. Невинаги като специалисти, но като хора с отговорност и трудови навици. Един даже направи логистична фирма и зареждаше затворите с разни неща, и аз не знам какви точно – вероятно стоки за лавките и столовете, нещо такова. Друг пък наехме да направи ремонт на един имот и той се справи блестящо както с организацията, така и с изпълнението. Питах го къде се е учил и той каза – в КЕЧ-а. Наемали сме и други хора за инцидентна работа и в повечето случаи сме оставали доволни от тях, както и те от нас.

Цялата тая работа опира до един по-всеобхватен проблем – за съпротивата и усилието. Философски проблем.

Ето един съвсем прост пример от изпитанието, през което преминахме и което се наричаше „социализъм“. Сложете ръка на сърцето и кажете кои банани са по-сладки – тези, купени след един час унизително висене на опашка в името на домашния уют и коледно „благоденствие“, или онези, които днес си поръчвате по интернет? Но висенето на скотска опашка, въпреки че потвърждава принципа, е дребна съпротива и изисква нищожно усилие. Виж, казармата беше друго нещо.

Днес, когато някой каже, че казармата беше нещо полезно дори и извън националната отбранителна доктрина заради това, че влияеше положително върху характерите на момчетата, му се зъбят и му крещят, че казармата не била нещо хубаво. Но кой е казал, че е била хубаво! Напротив, ако беше хубаво, нямаше да донесе онези ползи, за които говорим. Онези ползи се появяват в личността на човека, когато мине през нещо лошо, а не през нещо хубаво и това е отразено в онази банална максима, дето трудните времена раждат силни личности и т.н.

Човекът е устроен (според мнозина наказан) така, че съдбата му да бъде да постига желаното след борба и преодоляване на трудности и препятствия. Когато изгонва Адам от рая, Бог му казва: „загдето си послушал гласа на жена си и си ял от дървото, за което ти заповядах, като казах: не яж от него, – проклета да е земята поради тебе; с мъка ще се храниш от нея през всички дни на живота си; тръне и бодили ще ти ражда тя; и ще се храниш с полска трева; с пот на лицето си ще ядеш хляба си, докле се върнеш в земята, от която си взет; защото пръст си и в пръст ще се върнеш“ (Бит. 3:17-19). За да не изпаднат сега в депресия, атеистите могат да гледат на този епизод не като на действителна случка, а като на художествено обобщение, като на алегория.

Казват, че светът никога не е бил толкова хубав, колкото е сега – толкова подреден, регулиран и законен, толкова хуманен, толкова социален, толкова загрижен за правата и свободите на всеки отделен гражданин. Същевременно толкова технологичен и толкова финансово развит. Така е, няма спор. Но всичко си има цена. Днес у нас стотици хиляди хора, които – хайде да го кажем така – не са от най-съзнателните по отношение на социалните си ангажименти и на отговорностите към общността си; не са сред най-ревностните в придобиването на знания и създаването и ползването на материална и духовна култура, не стават никакви, защото харчат всевъзможните социални помощи, които получават, начело с онези за многодетни самотни майки, които превръщат родителството в професия.

Много малки деца от тези социални среди не ходят изобщо на училище, но не спират да водят, че ходят, защото иначе парите ще спрат „да следват ученика“ (една от най-големите мушенгии на съвременна България), а може даже да се закрият училища и уютно устроени люде да изгубят заплатата си. А същевременно десетки бизнеси изнемогват от глад за работници и служители, но не намират достатъчно квалифицирани и достатъчно работливи. Къде е тук капитализмът, къде е пазарната икономика?

Въпреки че бащица на Строителни войски е Александър Стамболийски и въпреки че те бяха едно от най-характерните социалистически явления, по някакъв парадоксален начин те са едно чисто дясно явление, особено в социален план и на фона на днешното положение, непресъхващ извор за квалифицирани кадри с изградени трудови умения и навици. Нали помните другата банална максима за разликата между лявото и дясното? Лявото дава на гладния риба, а дясното му дава въдица и го научава да си я хване сам. Така че възстановяването на Строителни войски ще донесе най-малко две чисто десни ползи: 1.) ще повиши качеството и конкурентоспособността на работната сила и 2.) ще облекчи задъхващата се социална система. Вярно, ще отдалечи доста публични говорители от популизма и неговите приспивни принципи, но пък нали всички на думи уж смятат популизма за нещо лошо – ами да се отдалечат малко от него в посока на здравия разум.

Историята е доказала, че човекът е придобил най-гордите си постижения с борба и труд. Или доброволни, или принудителни. Прекланяме се пред славните борци, минали през какви ли не премеждия, а същевременно искаме държавата да гарантира на всекиго равен достъп до „на баницата мекото и на работата лекото“. Нека Строителни войски са принуда, но ние знаем, че и принудата може да бъде цивилизована и да се прилага чак след изчерпването на всички възможности пред свободната воля и личния избор. В крайна сметка принудата, когато не е самоцелен садизъм или средство за потисничество, води до хубави резултати. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Автор: Иван Стамболов-Сула

trud.bg