ИЗПИСВАНЕТО НА ПАПА ФРАНЦИСК ОТ БОЛНИЦАТА

По една от испанските телевизии гледах на живо изписването на папа Франциск от болницата. Изпитвам голяма симпатия към тоя папа и като оставя настрани всичко, което съм чел за „царе, папи, патриарси“, за Ватикана и за Цариград, Франциск наистина ми е на сърцето. 

Някак си го почувствах като човек. Фактът, че е бил, доколкото знам, и бодигард в дискотека, и сервитьор, и спасител на плаж, и най-вече – че е от Аржентина, го прави много важен за мен. Изглежда ми като жив човек. Хем е папа, хем е жив човек. Преди да стане папа, аржентинският кардинал Берголио не е живял в палати, ходил е пеша по улицата, возил се е с рейсове, газил е калта на сиромашките квартали, помагал е на пияници и наркомани, на изгубени и обезсърчени, бил е истински пастир, без да се преструва и надува. Именно тази „провинциалност“, тази Латинска Америка го прави още по-земен и близък до хората. И прави от римския му престол нещо друго. Мраморът и златото на Ватикана стават друго нещо с него. Говори като жив човек, разказва обикновени неща, разпознава хората, които го приветстват при различните му посещения. 

Гледах го как веднъж слезе от папомобила и разпозна аржентинка, дошла да го види. Назова я по име, говориха си за неща, които само те знаят. 

Какъвто и да си, не те ли обичат хората и не ти ли вярват – край. 

Спомням си как веднъж, докато пътуваше в самолета и даваше интервю за журналисти, каза, че след малко ще отиде и ще си пийне едно хубаво уиски, и допълни: „Казаха ми, че било много хубаво и не мога да се удържа.“

Не съм вещ в религиозните въпроси, но ме впечатляват детайлите, подробностите, човешкото. Божественото има кой да го гледа. 

След като животът му висеше на косъм и след като за пореден път се разболя от бронхопневмония, папа Франциск сякаш оцеля по чудо този път. Като го показаха на балкончето на болницата, седнал върху инвалидна количка, видях колко е развълнуван, уплашен, безпомощен в известен смисъл. Беше подпухнал от лекарства, кръстът му стоеше вляво, близо до сърцето, а дясната ръка, с която поздравяваше хората, се движеше като синкоп, като метроном. И пръстенът на рибаря на дясната му ръка се беше разхлабил. 

Видях как гърдите му се издуват встрани и как едва се сдържа да не кашля. Най-напред отказа да говори – така ми се стори, че каза „не“, виждаше се, че няма сили, но точно тогава лицето му трепна, усмихна се, зарадва се и вдигна нагоре палец. Поднесоха му подвижен микрофон и той, доколкото можах да схвана, благодари на всички, които се бяха събрали да го видят, и специално на една жена с букет цветя. 

Камерата се насочи към жената – най-обикновена жена, опряла се беше до някаква каменна стена, наведе се надолу, син шал увисна на врата ѝ и на мястото на главата и лицето ѝ застана букетът с цветя. Жената се беше поклонила на папата и се беше превърнала в букет цветя. Такова нещо нито мога да си го измисля, нито вярвам, че ми се е привидяло. 

Показаха папата на терасата, защото вярващите имат нужда да го видят. Но лично аз изпитах в душата си тревога, объркване, съмнение. Ами щом и този човек, щом викарият на Христос на земята изглежда така, щом Господ позволява да виждаме папата безпомощен, за какво всъщност става дума? И къде сме изобщо? 

Опитвах се да видя дали е с червени обувки папата. По канон папите трябва да ходят с червени обувки. Папа Франциск (Хорхе Берголио) не е обувал червени обувки, ами ходи с нормални. Допускам, че има проблеми с краката папата, но и това би могло да се реши и обувките му пак да са червени. Не – и този път не бяха червени. 

И с това още един път показа, че и в инвалидна количка този папа стъпва по земята. И същевременно е толкова близко до Небесното царство. 

Работата с Небесното царство е голяма загадка. И именно затова е още по-голяма загадка този папа Франциск, този аржентинец с италиански корени, този земен човек с доста големи уши, който от време на време си пийва уиски.

И накрая – като го качиха в един най-обикновен бял фиат и тръгнаха за Ватикана, ми заприлича на съвсем обикновено изписване на човек от болница. А беше изписан папа Франциск.

P.S. И се надявам прекалено правоверни сега да не ме погнат, че възхвалявам католицизма и се възторгвам от папи. Нищо такова няма. просто гледам и пиша това, което чувствам – нищо повече.

Николай Милчев