КОНСЕРВАТИВНИЯТ ЛИБЕРАЛ ИЛИ  НА КРЪСТОПЪТ

КОНСЕРВАТИВНИЯТ ЛИБЕРАЛ ИЛИ 

НА КРЪСТОПЪТ

Винаги съм казвал, че човек може и трябва да говори само за себе си.

Тъй нареченото „обективно говорене“ изразявано често с фразата „обективно погледнато“ е смешна недомислица: поглеждаш Ти и само Ти – а ти си субект, ти си човешко същество със съзнание и собствено, лично, различно от всички други на света Световъзприятие! Ти виждаш Нещата Така, както Ги Виждаш – и няма откъде да знаеш Другите как Ги Виждат!

Уморявам се, когато заговоря за важни неща.

Особено се уморявам от мисълта, че те не са ясни, а може и да не станат ясни на повечето ми съвременници.

Може би ти си нещо много умен? – ще ме подкачи някой по-злобничък – Може би ние сме прости, а само ти си най-умния на света, а?

Не, мили злобни друже, не съм никак толкова най-умен, а просто цял живот се занимавам с мислене в релсите, а тъй като знам какво и къде са „релсите на мисълта“ – тоест – тривиалното, баналното, ортодоксалното, тъпото и общоприетото, аз знам и как да излизам от тях – да дерайлирам и да мисля „извън релсите“.

Ще скоча надалеч и ще дам един прост и обикновен пример, който може да се стори отвлечен - но който трябва – ще го разбере. Жабите не виждат света като нас! Жабата вижда предимно дребни, движещи се обекти. Тоест – мухи. Тя чудесно ги улавя с поглед. И само тях, другите неща не са важни за нея и за оцеляването и. Затова не ги и вижда. Не знам дали жабата вижда звездите, но най-вероятно – не. 

Ако питаме една жаба как изглежда светът – тя ще каже: голяма мътилка от светлини и сенки, в която прехвърчат често-често прекрасни, тлъсти мухи!

Та така е и с хората. Етологът вижда в един мравуняк един съвършен и сложен социален ред, злобният юноша – идеалното нещо, което може да се залее с бензин и да се запали. Странното е, че след години същият юноша може да стане етолог. Апропо – етология е наука за поведението на животните. Та така.

Аз не мога да говоря за съвременния т.нар. (поне в миналото) „български интелигент“. Той е хекатонхейрон – същество със сто ръце и петдесет глави или по-точно – с няколко десетки хиляди ръце и глави. Освен това – наистина само в миналото можеше да се говори така смело и безотговорно за нещо като „български интелигент“. Сега изричането на такова словосъчетание винаги се съпровожда от извинителна усмивка, с капка снизходителна ирония в нея. Ако по време на социализма интелигенцията беше подложена едновременно на ласкателно прикоткване (от Горе) и на презрително псуване (от Доле) (тия мръсни лежачи и безделници -„чантаджии“, нихната мама дееба!), то сега да се говори за българска интелигенция си е направо неудобно, твърде деликатно е – все едно да говориш на възрастна, религиозна жена за хомосексуални любовни практики.

Та така – аз не мога да говоря за българския интелигент по принцип – защото не го познавам – аз познавам себе си и познавам своите рефлексии за света и хората в него. Виждам себе си и по себе си съдя за нещата извън себе си. Ако заговоря за „български интелигент“ – то аз ще говоря за себе си и за своите си мисли, за своите „мухи видени от жаба“.

А дали съм интелигент, и дали не трябва веднага да се извиня и да кажа, че съм просто пияница, неудачник, презрян драскач и да се свия в някой ъгъл? Това е сложен въпрос. Кой или какво определя принадлежността към „българската интелигенция“?

Аз съм завършил най-елитната по мое време гимназия – и то елитна, защото се влизаше в нея изключително трудно, защото се подписваше веднага след влизането договор, че ако имаш успех под 5.00 – напускаш, защото преподаваха в нея професори и доценти от университета и защото в нея не можеше да се влезе с връзки – с връзки се влизаше в Английската, Немската, Класическата, Седма – и там беше набутан младият елит – тоест – дечурлигата на партийната и ченгесарската управа на страната. След гимназията завърших медицина с отличие и специализирах психиатрия. След това се захванах и с писане. Прочел съм и известен брой книги. За да стане що годе ясно колко – в момента чета четири – Джойс, Креспел, Хаджийски и за разтуха – Уудхаус. Това става ли за оправдание, че съм част от „интелигенцаята“?

И така. Говорейки за себе си – аз разбирам едно. Дори и да не се опитвам да описвам „обективно“ интелигенцията, а само себе си и от частното – към общото – по индуктивен път – да изведа някакви съждения – аз пак се оплитам. Защото е много сложно – дори аз сам за себе си съм непонятен, а ако от себе си се опитам да изведа изводи за „интелигенцията“ – ще заприличам на жабата с нейните мухи.

Но все пък – ето.

Аз винаги съм искал да цари свобода.

Това съм възприемал като висше изражение на Човешкото – свобода – колкото се може повече и колкото се може по-неограничена.

В същото време…

В същото време винаги съм си казвал: Мога ли да желая и да се боря за свободата на един канибал свободно да практикува канибализма си?

Имам много приятели – хомосексуалисти. Да – знам, че дори наставката „исти“ вече е политически некоректна, но плюя на тази политическа коректност, която си е чиста проба лицемерие – знам, че коректно е да се казва (артикулира хаха) „хомосексуални“ – без това обидно „исти“ накрая. Но аз говоря сериозно, а не политически коректно. Та – приятели. Повечето от тях са отлични хора. И аз съм За техните права. И се радвам, когато виждам да изпълняват и своите социални задължения. Някои от тях са и женени и са осиновили дете, в смисъл – женени за жени, и колкото и да е странно – са добри бащи. А защо и да е странно? Значи – аз съм един либерален интелигент? Нали така? Поне по отношение на сексуалната ориентация. Но да речем – аз често мисля по въпроса: Защо не се борим и никой не се бори – дори и самите те – за правата на зоофилите? Да, да – на обикновените содомити? А за правата на некрофилите?

Ще плюете и ще кажете, че това е отвратително и аз съм отвратителен – как мога и да повдигам такъв въпрос?!

Но не е ли основно задължение (дори бих казал - висш дълг) на интелигента именно да мисли по трудните и деликатни, болезнени и „извън релсите“, неортодоксални теми и въпроси?

Ще кажа на тези, които са готови да плюят – преди стотина години, във времената, в които те се кълнат и на които се уповават – и въпросът за свободите и правата на хомосексуалните се е повдигал със същото отвращение, със същата идиосинкратична непоносимост – както сега, да речем, въпросът за правата на канибалите, некрофилите, педофилите, зоофилите и копрофагите.

Къде е границата и кой е „главата“ на постигнатия косенсус по въпроса къде се намира тази граница? Просто казано – кой казва кое е прилично и кое не – да се обсъжда и да се приема, кой, по дяволите, управлява интелигенцията и и дава тон за песен? Кой и подава темите за размисъл – с вложени в тях готови решения?

Аз – като български интелигент – не съм ли просто един обикновен тъп конспиролог, който вярва (или поне подозира), че има световен заговор от свръхзли, свръхумни и свръхбогати старци – масони и рептили или нещо такова – които управляват света и „казват“ на интелигенцията какво да мисли. И още по-лошо: как да мисли?

Къде е границата на свободата, която аз толкова много съм обичал и възхвалявал?

И кой я определя? Тази граница? Аз ли? Ние ли?

И в такъв случай – ако не приемам, да речем, зоофилията или некрофилията – аз консерватор ли съм или си оставам либерален човек?

А ако стане въпрос и за политическите ми убеждения – основани на един внимателно граден мой личен морал – ще стане още по-сложно. Ще има да блъскам главата си – аз – съвременният български интелигент – консервативен либерал.

калин т., филтър