КОЙ КАКВО, А НЕ КОЙ КОГО

КОЙ КАКВО, А НЕ КОЙ КОГО

"Европа-хищница, ти имаш синове многоприказващи и тъпи/ да се превърнат в тор поне за по-добро и плодоносно бъдеще..."

      Александър Вутимски

Това, което ще напиша е много лично. Но в тази "политическа надпревара" е редно да си зададем въпроса кой какво дава и кой какво оставя зад гърба си. Какво дадоха на страната си тези, наредени на опашка пред вратите на властта като пред врата на гаров кенеф - колкото по-дълга е опашката, толкова повече до края й свикваш с миризмата. Дано поне торта да е качествена, защото не винаги от деликатесните храни излизат качествени екскременти.

Та, освен тор какво друго са оставили зад гърбовете си. Или живеят на принципа: "Дойдохме, осмърдяхме каквото за осмардяване имаше и... оставаме"... Защото свикне ли някой да се валя в екскременти, той не иска да излезе от тях. Един от тия гърмеше пред избирателите си, че първия си милион направил на 24 години. И го казва в очите на тези, които краде. Защото медиите му са пълни с откраднати текстове от автори, които броят не парите, а трохите в шепата си.

Друг се опитва да използва писатели като пощенски гълъби с ехидната усмивка на полуграмотник, "прекарал" някого, въпреки че този някой го превъзхожда не с няколко прочетени книги, не с няколко вагона книги, а със запълнени товарни композиции сточни гари. И сега, нескромното - чудя се в чии ръце е животът ми. Защото Аз (нарочно с главно "А") съм оставил след себе си не онази опашка пред кенефа на властта, а добри деца, книги, колекция от картини. Същите тези ми се чудеха на акъла защо завещавам но родния си град Габрово колекция за над 3 млн. - над 1 600 маслени картини, стотици графики, малка пластика. Не мога да го обясня това.

Оставям след себе си 6 стихосбирки, десетина романа, книги с разкази и публицистика, драматургия... И това срещу наредените на опашка пред кенефите на властта. Давах идеи, представи, а те пращаха биячи и милиция, крещяха по мен да не им нарушавам спокойствието. Защото искат спокойно да им дойде редът и да кукнат вътре, разнасяйки зловония наоколо. Живях като лудият на Петьофи: "Защо ме безпокоите, хора. Аз бързам, бързам, страшно съм зает - плета камшик от слънчеви лъчи да шибам гневно този подъл свят. Да се вие той, а аз да се присмивам, тъй както някога..." Аз съм лудият, който дойде да ви каже, че светът може да бъде едно по-добро място за живеене. и да ви отвори прозорците да не се задушите в собствените си миризми.

И да знаете, колкото и да не вярвате, някога тези прозорци някой ще ги разбие. А вие... Вие ще се задушите от свежия въздух...

Христо Стоянов