Ако знаеше, че краят на света е толкова близо… Само ако знаеше колко е близко краят на света щеше по друг начин да си изживее живота. Само ако знаеше, че краят на света е зад него и е трябвало да се обърне, а не да обикаля толкова дъл-го, за да го докара пред себе си.
Трябвало е само да се обър-не. Да си стои непоклатимо като дърво, а птиците да му из-насят концерти в клоните, вместо да върви напред, защото му бяха казали, че трябва да стигне края на света. Дори вед-нъж му обещаха да вървят с него до края на света, но го изоставиха до първия контейнер за боклук.
Когато се събуди на другата сутрин помисли, че е заспал в чакалнята на гарата и дори се стресна малко. Дори леко се дръпна, за да не г сга-зят колелетата. После дойдоха камионът за боклук и двама го хванаха и изместиха, за да не го смесят с останалия боклук. Те не знаеха какво е биологичен боклук, но се досещаха, че става въпрос за части от човешки тела – отрязани ръце, апендикси, бъбреци, жлъчки и далаци. Но цял целеничек биологичен боклук за първи път отстраняваха от останалия боклук. Нито да го предадеш за вторични суровини, нито да го ползваш за резервни части. За тях той беше най-обикновен биологичен боклук, който бе тръгнал да търси края на света, който вървеше всъщност по петите му.
А тази, която бе тръгнала с него за края на света го изостави, защо-то… Всъщност, той дори и не разбра защо го изостави до този контейнер. Можеше да повърви още малко с него. Поне да си бе казала името. Да знае кого сънува. Защото, като я съну-ваше не знаеше какво да бълнува. Когато сънуваше майка си обикновено я бълнуваше. Той обичаше да бълнува сънува-ните и дори чуваше насън имената им, произнесени с него-вия глас. Хем ги сънува, хем ги чува. Дори не тях. Понякога даже така разбираше кого сънува. Някой влезе в съня му, пък не знае кой е. И изведнъж собствения му глас чува да го подсеща за името… И като отвори очи разбира, че оня вече е стигнал края на света, защото не го вижда. Не го вижда, но поне знае кого не вижда.
А тази, която му обеща да върви с нея до края на света така и не разбра коя е… И, въобще, защо тръгна с него. Добре, тя тръгна с него, но той не беше длъ-жен да върви с нея.
Жените понякога са като сенките – вър-вят с тебе. И ти вървиш с тях, пък не знаете нищо един за друг. Даже веднъж си кръсти сянката. Не за друго, ама като има към кого да се обърнеш по име пътят към края на света е по-лек, някакси.
Ако знаеше колко бил близо краят на света нямаше да направи две неща по пътя си. Нямаше да си кръ-щава сянката. И нямаше да я сънува, защото просто не й знае името. Снощи обаче я сънува. Не с име, но чу глас. Мо-же да я е бълнувал. Знае ли. Но чу глас. Бе нейният глас. И идеше от края на света. Отвори очи, но не я видя. И обърна глава назад. Тъй, както бе легнал до съвсем друг контейнер за боклук.
Виждал беше хора да спят върху масите, захлупи-ли лица в салати, оглозгани кокали, трохи хляб, чинии и ча-ши. „Какво разточителство само“ си казваше и се завираше в някоя кофа за боклук. Където бе неговата трапеза. И знаеше, че по нищо не се различава от другите. Той просто ползваше храна втора употреба.
Събуди го гласът й. Помисли си дори, че бълнува нейния глас. Потърси я с очи в тъмното, после отметна глава назад и видя края на света. На другия ден го отнесоха като биологичен отпадък. После го издърпаха от края на света. Ама на него вече му беше все едно, защото вече бе стигнал до него…
Христо Стоянов
