Правовата държава е основно начало в правната теория и по-конкретно конституционен принцип в съвременната демократична и социална държава (Преамбюл и чл. 4 от Конституцията). Немският учен Имануел Кант в своята философия относно закона и в политическата философия разработва учението за „правото“ (Rechtsstaat). Според Кант силата на държавата е ограничена, за да се защитят гражданите от произволно упражняване на (държавна) власт - „всеобщо правово гражданско общество“.
Rechtsstaat е понятие, което намира място от края на 18 в. чрез Кант в континенталното европейско правно мислене (в англосаксонската правна теория става дума за Rule of Law - „върховенство на закона / правото“). Първоначално идеята е заимствана от германската съдебна практика, която може да се преведе като „държава на правото“. Това е „конституционно състояние“, в което упражняването на държавна власт е ограничено от закона. Концепцията за Rechtsstaat е развита в книгата на Робърт фон Mол „Die deutsche Polizeiwissenschaft Nach Den Grundsatzen des Rechtsstaates“ („Немската полицейска наука в съответствие с принципите на правовата държава“, 1832-1834). Понятието е използвано в значение близко до съвременното „правова държава“, като контрапункт на „полицейската държава“.
Определенията и дефинициите за правовата държава са значителен брой. Но няма спор, че легитимността и легалността са нейни основни елементи. Етимологичният произход на двата термина е от латински език като имат общ корен и произлизат от „lex, legis“ (закон). Понятието „легалност“ („legalis“) се свърза с явлението „законност“, дейност по правилата, в съответствие с изискванията на позитивното (обективното) право, на нормативните актове и преди всичко законите, създадени от държавата. Понятието „легитимност“ („legitimus“) означава приемливост, търпимост, популярност (за общественото мнение) на дадено социално явление, съгласието на доброволното признаване от гражданите на правото на държавната власт да взема задължителни решения.
След тези терминологични уточнения е видно, че легалността и легитимността са различни аспекти (елементи / черти) на социалните явления „власт“, „режим“ и „закон“. Легалността на властта е нейната правна обосновка, законност, нейното формиране и функциониране в съответствие с правните норми, съществуващи в държавата. Легитимността на властта като политически режим, за разлика от законността на властта, не е юридически факт, а социален или социално-психологически феномен. В една държава властта се счита за легитимна, когато нейните граждани вярват, че управляващите правилно притежават и упражняват тази политическа власт. Колкото по-ниско е нивото на легитимност на властта, толкова по-често управляващите ще разчитат на принуда. В теорията на игрите легитимно действие е действие, което не се оспорва от никой от „играчите“, които имат правото и възможността да оспорят това действие. Едно действие престава да бъде легитимно, когато субектът на действието трябва да положи специални усилия, за да защити правото си да действа така, както е постъпил.
Охарактеризирането на закона - акт на държавата като легитимен /приет от народа като регулатор на обществени отношения/ е нещо различно от оквалифицирането му като законен /приет по правилата на Конституцията, Закона за нормативните актове и Правилника за организация и дейност на Народното събрание/. Специално за закона би могло да се направи и трето разграничение, да се въведе трета негова характеристика - правовост (Георги Денков).
Да е правов законът означава както да е съобразен с естественото право, под което в случая се разбира обективно необходимата мяра на свобода на социалните субекти, така и да е подчинен на определени цели (напр. по чл. 24, ал. 2 от Конституцията такива са националната сигурност, независимостта на страната, благоденствието и основните права и свободи на българските граждани, както и съдействието за установяване на справедлив международен ред) и ценности (свобода, мир, хуманизъм, равенство, справедливост, търпимост, правата на личността, нейното достойнство и сигурност, изведени в Преамбюла на Конституцията). Законът във формалния смисъл на думата (парламентарният закон в националните правни системи, принадлежащи към континенталната правна система) по оборима презумпция (доколкото Конституционният съд би могъл да постанови обратното) всякога е законен (легален и още по-точно конституционносъобразен).
Неговото приемане и действие е изисквано и обосновано от действащото позитивно право, налагано и предполагано от него. Но със сигурност законът не винаги е правов, ако не позволява такава свобода на действие на социалните субекти, която да отговаря на действителните потребности на държавното и общественото развитие.
През изминалата седмица в заседанието на Пленума на ВСС беше повдигнат въпроса за легитимността на съдебната власт и на нейни органи (ВСС и Инспекторат към ВСС). Естествената изолираност на съдебната власт от традиционните способи на демокрацията създават сериозни рискове от нейното капсулиране, демократично делегитимиране от елитистко „управление на магистратите“ (Мартин Белов). Преливане на демократична легитимност съдебната власт получава чрез формирането на конституционните органи ВСС (чл. 130, ал. 3 от Конституцията) и Инспектората към него (чл. 132а, ал. 2 и ал. 3 от Конституцията) чрез парламентарното съучастие при формирането им, както и чрез приемането на годишните и други доклади за състоянието на съдилищата и на прокуратурата, както и по прилагането на закона, противодействието на престъпността и реализирането на наказателната политика (чл. 84, т. 16 от Конституцията).
От 70-те години на миналия век в публичното пространство се налага понятието „криза на легитимността“, въведено от Юрген Хабермас (1973). Първоначално кризата се е разбирала като спад в доверието в институции или лидерство, в административни функции. Хабермас разширява тази концепция като поддържа, че има криза на легитимността, когато една публична институция или организация няма административния капацитет да поддържа или създава структури, които са ефективни за постигане на нейните крайни цели. Самият термин е използват и от други автори в значение, което се отнася не само до политическата сфера, но и до организационни и институционални структури. Въпреки че няма единство сред тях в критериите за наличието на този феномен, преобладаващият начин за измерване на кризата на легитимността е да се разгледат обществените нагласи към въпросната институция или организация.
Тогава, когато значителна част от публичните органи са с изтекъл мандат или с непопълнени мандати, категорично можем да кажем, дори и без криза на легитимността, че дейността им и техните актове са легални, но от месеци или години не са напълно легитимни. Защото всеки мандат тече, всеки мандат изтича.
trud.bg
