Мозайката на живота, която остава след нас

Мозайката на живота, която остава след нас

Днес бях лектор в Голямата базилика в Пловдив. Построена в средата на IV век, в зората на християнството, когато вярата започва да изгражда своите храмове и тя се превръща в един от най-големите духовни центрове на Балканите. Трикорабна, мащабна, с дължина над 80 метра. В продължение на два века - от IV до VI - животът пулсира в нея. А после, както се случва с великите сгради на късната античност, тя бавно потъва … изоставена, покрита, забравена. Времето обаче не я унищожава, а просто я скрива. И така до момента, в който през ХХ век започват разкопки и през 80-те години, при строителни дейности в сърцето на Пловдив, археолозите попадат на нещо удивително. Под земята се разкрива един от най-големите мозаечни ансамбли в Европа - над 2000 квадратни метра живо изкуство. Мозайка в два слоя с птици, геометрия, символи, живот. Над 100 изображения на пауни, гълъби, патици. И най-впечатляващото … сякаш не е само мащабът, а фактът, че през цялото време това съвършенство е било под нас, скрито, запазено и е чакало своя момент да бъде видяно.

И днес бях там … мястото - пълно с хора, гласове, движение. Темата на моята лекция беше профилактиката. И изведнъж си помислих, че това не е просто съвпадение, а диалог. 

Мозайката и профилактиката говорят на един и същ език. Мозайката се изгражда камък по камък, избор по избор, с търпение, смисъл и уважение към цялото. Същото е и с тялото, то е конструкция и не започва, когато нещо се счупи, а много преди това. Гледах мозайката … над 2000 квадратни метра ред, създаден от хиляди малки елементи и си мислех, че и човешкото тяло е резултат от натрупване, от повторение, от невидими избори, които един ден стават видими.

Ние се възхищаваме на съвършенството под краката си, защото е оцеляло. Но рядко се замисляме, че то е оцеляло, защото е било създадено с мисъл за устойчивост и изградено със здрави основи. Профилактиката е точно това, мисъл за устойчивост. Да изграждаш, преди да се наложи да ремонтираш. Да създаваш вътрешна архитектура, която може да понася времето. Да чуеш шепота на тялото, преси то да ти кресне в някоя диагноза.

Говорех за кръвното налягане, за съдовете, за мозъка и навиците, и осъзнавах, че стоя на възможно най-правилното място и върху възможно най-силната метафора. Под мен има система, оцеляла 16 века. А пред мен хора, които тепърва изграждат своята. И въпросът не е дали времето ще мине, защото то винаги минава, а въпросът е какво ще остане след него. Дали ще има ред … дали ще има структура и изобщо нещо, което ще издържи. Всички в публиката бяха с едни сини калцуни за да я пазят и когато вървиш по тази мозайка, ти не просто наблюдаваш миналото, а стъпваш върху време, което е избрало да оцелее. И ние трябва така - да искаме да ни има за дългата игра …

Винаги съм била привърженик на интегралния подход в медицината. Когато работя, използвам мултимаркерни панели, а не единични стойности. Кардиометаболитната оценка днес включва ApoB, Lp(a), hs-CRP, HOMA-IR индекс, HbA1c, коронарен калциев скор и съдови доплери, защото рискът за болестите … не се определя от един показател, а от взаимодействието между липиди, възпаление, психика, глюкозен метаболизъм и съдова биология. Редукционизмът ще посочи един маркер и ще каже „виновен е холестеролът“. Истината обаче никога не е в единична причина, а в интеграцията. Ние функционираме като мрежи и мозъкът ни работи така. Мрежата от маркери създава реалната биологична картина.

Гледах мозайката и си мислех, че нито едно камъче не е главно. Няма център, който да доминира и въпреки това съществува цялост, която е устойчива и красива. Защото цялото е по-интелигентно от частта … и здравето не е точка, а интегрална структура във времето, която човек създава и поддържа съзнателно, като творец, с разбиране, мъдрост и с грижа.

Съвременният човек обаче търси друго. Той чака голямото решение - едно лечение, една диагноза, едно лекарство или биохак, който да подреди всичко. Но мозайката не познава тази логика, тя съществува чрез малки, повтарящи се, значими действия и оцелява чрез постоянство. И в един момент ме завладя прозрението, че профилактиката е съвременната форма на редене на мозайка. Всяко изследване е камъче. Мамографията, колоноскопията, липопротеин(a), липидният профил, доплеровото изследване на съдовете, оценката на въглехидратната обмяна, инсулиновата резистентност, възпалителните маркери - нито едно от тях само по себе си не спасява, но те заедно изграждат цялата картина.

И всъщност на това място се размисляш … или поне аз се замислих … че истинският въпрос никога не е как да съм здрав днес, а каква мозайка подреждам днес и сега. И дали тя ще бъде шедьовър след 10, 20, 30 или 50 години. Как ще ме видят моите внуци и правнуци. Ще бъда ли с тях на първия учебен ден, ще се радвам ли на успехите им, ще ги милвам ли, когато плачат.

Защото един ден някой ще влезе в твоя живот и ще види резултата от това как си си подреждал мозайката на собствения живот, тяло, психика, физиология. И ще види резултата не от едно решение, а от хиляди малки решения … камъче по камъче, избор по избор. И тогава ще стане ясно дали си живял на случаен принцип, безразборно, дори понякога нахално спрямо съвършенството в нас, или си създавал шедьовър всеки ден.

Но понякога животът не ти говори с думи, а със сълзи … и днес след лекцията в живота ми влезе едно момиче - Пламена, на 21 години, втори курс медицина. Много красива, висока и елегантна. Дойде при мен, имаше сълзи в очите и когато ми хвана ръката, аз усетих, че ръчичката ѝ трепереше в моята и тя много силно се вълнуваше:

- Аз дойдох и на Вашата лекция в университета миналата седмица. Исках да Ви слушам. Вие ме вдъхновявате за много неща. Искам да стана такъв интегрален лекар като Вас и да умея да правя всичко, което правите.

И се разплака. И за мен това беше съзидателно, но не беше комплимент, а отговорност … и онзи мост между поколенията, когато някой върви след теб и ти знаеш, че си оставил следа. 

Ние никога не знаем в кой момент се превръщаме в нечия посока. Вълнувах се, защото тя не плачеше от слабост, а плачеше, защото разпозна себе си, силата в себе си и потенциала си … и това е една от най-силните емоции на света, да видиш какво можеш да бъдеш, преди още да си го станал … да имаш големи мечти, за да можеш да растеш в тях .. и да тръгнеш да ги сбъдваш. С действия!

И докато усещах сълзите й, даже я прегърнах и я гушнах много .. тогава усетих нещо болезнено красиво …

… че ако един ден някой влезе в твоя живот и се разплаче пред теб … но не от болка … и не защото е паднал .. и не защото се е разкървавил по коляното, а се разплаче заради вдъхновението и красотата на смисъла, значи ти не просто си живял, а си оставил светлина.

Пламена, ако някога прочетеш това, си спомни как те помолих един ден ти да ме поканиш на твоята лекция и аз да дойда да те слушам.

И знаеш ли, никога не губи сълзите си. 

В тях има истина, която не се учи в университета. Тя се носи и се предава като огън.

Благодаря мой любим Пловдив. Древен и вечен.

Неделя Щонова