Трети март е национален празник на България, а се вземат всички мерки той да не се чувства като такъв. Вижда се и се чува мълчанието, потулването и неглижирането на този ден. Уж го честваме, но го правим формално – нещо като отбийномер. Страшна работа е конюнктурата, страшна и велика – оказа се по-важна от Трети март. И думите се оказаха по-важни от Трети март – имам предвид укриваните думи, премълчаваните думи: турско робство, борба, освобождение – трябва да се премълчат. Русия, война, жертви – също трябва да се премълчат. Памет, признателност, обич – също трябва да се премълчат. Всичко трябва да се премълчи, а това, което се каже, трябва да е нищо.
А така наречените „централни“ средства за масова информация използват Деня на нашето освобождение, за да представят Русия – някога освободила ни заради личните си интереси, а сега – воюваща срещу Украйна – пак по същите причини. Трети март е само повод да бъде хулена страната, с която – за добро или лошо – сме свързали съдба, кръв и история.
Спомням си как някога, преди години, Трети март едва ли не беше повод да паднем в праха пред обувките на Русия и Съветския съюз, а сега – паднали в праха пред обувките на Друг Повелител, да се отричаме от всичко, което сме говорили вчера.
Вярно е, че Земята се върти около Слънцето и така се сменят денят и нощта. Но слънцата в нашата история май станаха прекалено много. А и като си помисля колко сме се въртели около един полумесец… Важното е да се въртим, да се въртим, докато ни се завие свят.
Нека обаче сме наясно, че това, което чуваме от „централните“ телевизии и радиа, е много-много малка част, прашинки от онова, което бушува и прелива в сърцата на българите. И тези, които се надяват, че уши, дето не чуват истината, ще я забравят, много грешат.
Не разбирам как, като скъсаш конеца на историята си, можеш да продължиш напред. Можеш да продължиш само дотам, докъдето конецът пак ще се скъса.
Мъчно ми е, че на Трети март Трети март го няма.
Но ги има Плевен, Стара Загора, Шейново и Сан Стефано.
Има го и брата на моя прадядо, загинал на Шипка.
Има ги и хората, които вървят по пътя към Върха днес.
Люба
преди 1 година
Г-н Милчев, има го празника и се усещат обединените емоции, признателността към освободителите и родолюбието на хората днес. Въпреки всички опити да ни накарат да забравим и да обърнем поглед в друга посока. Няма да успеят. Не, няма! Обидно ми беше да видя посланик Ел. Митрофанова как стои на заден план на тържествената церемония в София. Неглижирана, но с достойна осанка. Тя знае, че истинските българи обичат Русия ! И се прекланят пред Русия не само на Трети март!
Коментирай