Продажниците няма да се уморят да повтарят Лъжата – ние пък не трябва да се отказваме да повтаряме Истината.
Колкото пъти това е нужно, и докогато имаме възможност да го правим.
Този текст е писан преди 10 години. Предлагам го с известни съкращения.
На днешния ден, преди 40 години, бе извършен атентата срещу
папа Йоан Павел Втори.
В края на месец юли 2011 година, външният министър/тогава
Николай Младенов направи нещо безподобно в българския Парламент.
От което стана ясно каква уличница е българската политика, колко несмислено занимание е това, как всичко се преиначава и преправя, и пр. Младенов издебна подходящия момент и принуди трийсетина полузаспали депутати да станат на крака и да почетат паметта на наскоро починалия Дими Паница.
Между тях и десетина социалисти.
И набързо, трийсетина смелчаци направиха паметник на прословутата „Българска следа” в покушението срещу папа Йоан Павел Втори.
Една мръсотия, от която България не може да се отърси от десетилетия – и сега тя беше възкресена за две минути!
Няма такъв парламент в света, не може и да има, с толкова несвестни хора, готови да преглътнат всяка глупост – и всяка обида.
С лекотата, с която се преглъщат подобни неща, утре Младенов може да ги накара да станат на крака и за погребението на България, ако реши, че на нас са ни достатъчни НАТО и едно-две чужди посолства.
Тия хора нямат мярка в екзалтациите си, в пристрастията си, коленете им са насинени от прикляквания тук и там, пред това или онова временно Божество.
Само не и пред Истината.
Тия хора обаче никога няма да провокират по начало сънливите депутати да почетат паметта на някой българин от едър калибър, който истински заслужава нашата почит, или в крайна сметка – паметта на някоя истинска жертва.
Искате пример? Ето – Сергей Антонов, един обикновен българин, който стана жертва на най-отвратителната конспирация по време на Студената война.
Виждам как лицето на Младенов се разтяга в тънка усмивка – хе, Антонов! Антонов е нищо за подобни хора, страданията на жертвите изобщо не ги интересуват.
В съзнанието на по-възрастните читатели със сигурност ще изплува образа на този клетник – уплашен като животно, свит в ъгъла на съдебната зала. Такава е, изглежда, българската карма - половин век преди това набедиха друг българин, че е запалил Райхстага. Имаха си и подходящия свидетел за това – холандският лумпен Ван Дер Любе.
Сега искаха Антонов да изглежда така, да го вкарат в неговата роля.
Не успяха, съсипаха го и забравиха за него.
Бях приятел с покойния проф. Иван Темков, по онова време той беше главен републикански специалист по психиатрия. Говорили сме често за Антонов. Професорът беше ходил в Рим по време на процеса, помагаше по някакъв начин. Веднъж пак стана дума за жертвата, и аз останах с впечатление, че нашите власти са положили усилия да спрат обезумяването на Антонов, който през цялото време, извън всичко останало, е бил подлаган на изтезания с психотропни вещества. Не посмях тогава да разпитам Темков за подробности, но не изключвам да са направили и те нещо, за да удържат донейде пропадането на Антонов.
Години по-късно, когато Антонов почина, нито един български държавен мъж не отиде на погребението му. Бяха го намерили няколко дни след смъртта му.
Никога не е имало по-тъпа игра на световните служби – от тази, жертва на която стана нашият клетник.
Хората помнят историята на руския шпионин полковник Абел, когото размениха на един мост в Германия с американския пилот Пауърс, известни са и други подобни истории, все героични, много често с участието на двойни и тройни предатели.
Към края на Студената война те се ценяха много, и двете системи замирисаха на гнило от предателства. Обаче това се представяше за героизъм.
А нашият човек стана жертва на една наистина идиотска конспирация. Тогава, за жалост, го нямаше и изолатора в Гуантанамо – ако го имаше, най-много за 20 минути щяха да разберат, че Антонов е невинен.
Маята за всичко дойде от въпросния Паница.
Сега се споменава, че давал години наред награда за журналистика на името на някаква своя фондация. Макар, че щеше да бъде много по-честно, ако наградата носеше името на Клеър Стърлинг – Влъхвата на лъжата – която той щедро финансира.
На 22 юни 2003 г. разговарях с проф. Мелвин Гудман чрез телевизионен мост с Вашингтон.
Гудман е бил старши и главен анализатор към отдела за работа със Съветския съюз на ЦРУ. Бил е и старши анализатор на Бюрото за разузнаване и изследвания към Държавния департамент, както и съветник по разузнаването на преговорите за ограничаване на стратегическите оръжия във Виена и Вашингтон. Експерт по Източния блок. Генерал от ЦРУ.
Проф. Гудман по време на интервюто бе старши сътрудник и директор на проекта за национална сигурност към Центъра за международна политика. Председател на катедра по международни отношения към националния военен колеж на САЩ. Наблюдаващ професор на правителството към Американския университет. Професор – доктор от Университета в Индиана. Съавтор на книгата „Войните на Едуард Шеварднадзе“.
От време на време свидетелства като това интервю трябва да се припомнят, за да не могат новите еничари съвсем да изгризат Историята.
- Проф. Гудман, вие твърдите, че не вярвате в „българската следа“?
- Не, не вярвам. От 1981 до 1985-та година ЦРУ разполагаше с много солидни сведения, че България не е участвала в покушението, нито Съветският съюз. Все пак, директорът на ЦРУ по онова време Уйлям Кейси и неговият заместник Робърт Гейтс поръчаха доклад, който би посочвал българите или Съветите като заговорници за убийството на папата.
Всичко това се е извършило в тайна, аз не бях уведомен. Когато научих за тази докладна записка, официално протестирах пред г-н Гейтс с твърдението, че всичко това нарушава етиката на разузнавателната работа и разузнавателния анализ. Все пак, една година по-късно Робърт Гейтс беше посочен за директор на ЦРУ за втори път от президента Джордж Буш-старши. И аз свидетелствах пред комисията на Сената, която трябваше да потвърди назначението на Робърт Гейтс – настоявах за това той да не бъде назначен, тъй като човек, който изопачава истината, който фактически лъже, не би трябвало да заема такъв пост. Надписът във фоайето на ЦРУ - „И ще опознаеш истината, и тя ще те направи свободен“ - е цитат от Библията. Г-н Кейси не се интересуваше, Гейтс също не се интересуваше от истината.
- Виждали ли сте българина, който е дал информация за изготвянето на доклада, поръчан от Кейси?
- Не, не съм го виждал. А и не беше особено важен източник, поради което и тайните служби с неохота са се отнесли към сведенията му. Те не биха видели бял свят, ако Уилям Кейси не беше проявил особен интерес по темата.
- Има ли връзка между този доклад и разследването по-късно на Клеър Стърлинг?
- В началото на 80-те години Стърлинг твърдеше, че Съветският съюз отговаря за всички терористични актове в Европа. Много от твърденията в нейната книга са буквално черна пропаганда, която благодарение на усилията на ЦРУ попадна в европейските вестници. Бил Кейси просто си купил екземпляр от книгата на Стърлинг и запитал своите сътрудници: „Добре, защо ние не пишем такива анализи, каквито ги пише Клеър Стърлинг?“ Много от нещата в книгата на Стърлинг са чиста дезинформация, пропаганда, чийто източник е самото ЦРУ. Няколко години по-късно тя вече конкретно написа за атентата срещу папата, обвинявайки българите и руснаците. И до голяма степен тази работа беше свързана с инициативата на Кейси.
- Да се поставим на мястото на Кейси. Какъв успех е имала тази операция, според него? По какъв начин е поразила България?
- Едно нещо трябва да знаем, че Бил Кейси не е имал намерение да удари България. С тази докладна записка той всъщност се прицелва в Кремъл, в Съветския съюз. Онова, което той в края на краищата се опитва да постигне като директор на ЦРУ и в рамките на личната си професионална кариера, е да предотврати каквото и да било подобряване на взаимоотношенията между Съветския съюз и Съединените щати. А това, че от дългосрочна гледна точка ще пострада престижът на ЦРУ, е абсолютно без значение. Неговата лоялност не е към ЦРУ, а към самия себе си.
- Може ли да се каже, че в този случай ЦРУ е било нещо като идеологически инструмент? Или поне Кейси?
- В повечето случаи ЦРУ твърде добре си върши работата. С изключение на този случай на оценка на атентата, за който отговарят двамата - Гейтс и Кейси. Тогава бе извършена манипулация на цялото ведомство от директора и от неговия заместник. И все пак не бих преценявал ЦРУ по този един-единствен случай. Очевидно тогава анализът е бил твърде компрометиран, твърде безчестен, но в сравнение с цялостната работа на ЦРУ това може да се нарече изключение.
- Един българин, Сергей Антонов, стана жертва на тази афера. Вие познавате хората от ЦРУ. Какво мислят те за обикновените хора, забелязват ли ги изобщо?
- Въпросът определено е много уместен. Опасявам се обаче, че ЦРУ не работи на това ниво. Вижте, става въпрос за аналитици, които работят в нещо като мозъчен тръст, като научно-изследователско звено. Според мен, те не се замислят особено за последиците от своите грешки. Едно от нещата, които правят например военните на Съединените щати след всяка военна операция, е да направят аутопсия на операцията, да извлекат поуки. Когато свидетелствах през 91-ва година срещу Робърт Гейтс, аз призовах за разследване на Сената върху всички разузнавателни операции срещу Съветския съюз и Варшавския договор. Това така и не се случи и не бяха извлечени поуки. /край на интервюто/
И така, още от началото Кейси/ЦРУ не вярва на Стърлинг. Тя е изцедена и захвърлена.
Веднага след промените през 1989-а поръчах на кореспондента на телевизията в Будапеща Радослав Михайлов да интервюира Клеър Стърлинг, която по онова време беше там.
Дамата беше доста поомекнала. Вероятно, падането на Стената я бе разколебало - може би е била наясно, че пазарът на измишльотини вече ще се стеснява.
Тогава Стърлинг заяви следното: „Аз съм убедена, че ако се проведе пълно разследване на случая, ще стане възможно да се изчисти името на българския народ.“
По-нататък в интервюто се оплакваше, че била „блокирана“ от секретните служби, от ЦРУ, които не искали да разговарят с нея, да й дават каквато и да било информация.
И отхвърляли „информациите“ й като невалидни.
Един човек обаче не ги отхвърля. И той, разбира се, е българин.
Джон-Дими Паница в ония години е заместник главен редактор на списанието „Ридър’с Дайджест“. За „информациите“ на Стърлинг, отхвърлени от ЦРУ, той й предлага финансови условия, каквито не е получавал нито един репортер дотогава.
Книгата й е невъобразим боклук от недоказуеми твърдения. Сякаш за нея е измислена фразата на М. Лосън – „литературен еквивалент на сока от моркови“.
Един комичен цитат само: „ Само в тази страна (България ) от цяла Източна Европа, член на съветското политбюро редовно присъства на заседанията на българското Политбюро” ?!!
Книгата й е и свидетелство, че авторите на някои документални „изследвания“ все повече заприличват на мародери по бойните полета на Историята.
Веднъж предложих някой да поощри наградените от Паница да си върнат парите – за един паметник на „българската следа”, например.
Той може да изглежда като един смазан мъж.
Този паметник обаче бе направен от сънливия български парламент за другиго.
Така е. Няма да станат на крака за Илия Минев. И за стотиците други истински Страдалци.
Няма да го сторят и заради Николай Гяуров, който беше любимец на Италия, дори и по време на мръсната афера срещу Антонов.
Съпругата му, световната оперна прима Мирела Френи се разплака в студиото ми, когато разговаряхме след смъртта на Гяуров. Тя плачеше за своя Николай – но част от сълзите й бяха и заради отношението на българските власти. Френи не упрекна никого, но те и тогава не се сетиха.
Никога няма да се сетят и за Бинка Желязкова. Те дори не знаят коя е тя. А значителна част от интелектуалната съпротива срещу тоталитарния режим спокойно може да бъде свързана с някои от нейните филми.
Веднъж, в средата на 80-те години, след дълги уговаряния, дойде във „Всяка неделя – за да разкаже историята на някакъв бездомник, който живеел в един безистен на „Граф Игнатиев”. Това в годините на зрелия социализъм!
Що за държава сме – искаше да каже тя.
А може би е искала да внуши друго – каква държава ще станем.
И сега, след реанимирането от Българския Парламент на „българската следа”, и Антонов ми изглежда като онзи безпризорник – изоставен от всички в един мрачен, ветровит вход.
А и нашата История ми изглежда по същия начин
Кеворк Кеворкян
www.kevorkkevorkian.com
