Поредната драма в планината показа колко много неща могат да сработят с едно щракване с пръста
В България много обичаме драмите. Не обичаме да вършим работата, а да съпреживяваме тридневни трагедии. Ако не ни касаят лично, забравяме бързо и чакаме поредната драма, която се появява в централната емисия по телевизията. Най-често трагедиите у нас са българородни. Ние си ги създаваме сами - чрез самонадеяни действия, чрез административни абсурди и поради къса памет.
В Рила изчезна поредният планинар. Най-вероятно лавина го е погубила. Дай боже да се случи чудо, да е оцелял - надеждата умира последна. Това не променя въпроса: Как можеше да бъде открит на първия, животоспасяващ час?
Група приятели се спускат по пресния сняг в района на Картала - новият курорт на България, над Благоевград. Един от влюбените в планината и пресния сняг тръгва през улеите. Сетне става ясно, че на три места са паднали лавини. Има такава техника в карането на ски и сноуборд, в който си играеш с природата и накрая тя започва да си играе с теб. Обикновено с фатален изход. Това се случи в Рила, за пореден път. Има много въпроси около свободното каране на ски и сноуборд извън пистите. Темата за застраховките, темата за въздушните линейки, темата за отговорността на самите туристи, темата за оборудването, темата за спасителните екипи.
Спасителните екипи, видяхме покрай този инцидент, не търсят заплащане, не искат благодарности. Това са планинари с дух и сърце и не се отказват, докато има шанс. Накрая видяхме как отчаяни мъже убеждават приятели, които да помогнат и да се борят до последния шанс, до окончателния край на надеждите - чрез технология и чрез техника. Най-вече чрез воля. Стана ясно, че спасителите са имали шанс да стигнат за час до мястото, ако... ако нямаше бюрокрация.
Какво трябва да се случи, че да подредим нормативно правилата така, че когато има инцидент, да сработи система, която да спасява човешки животи?
Тези дни се наслушахме как руснаците ни следят, разузнават и крадат военни тайни. Какви не знам, защото нямам спомен през последните години да има нещо секретно в армията, освен комисионните. „Тайната“ във висшия пилотаж на политиката е да предпазваш предимството пред противника, което ще ти позволи да го изненадаш и в крайна сметка надвиеш. В името на тези тайни е допустимо да рискуваш живота на хора и обратното - да вкарваш в затвора агенти, които работят срещу теб. Навремето дори са ги убивали.
Бива ли да чакаме хора да умират, без да има война, а да пазим тайна, която може да ги спаси?
Телекомуникационните компании притежават „тайна“ и тази конкретна „тайна“ може да спаси човешки живот, но се държи в сейфа? Те могат много бързо чрез данните на телефон да локализират къде си - попаднал под снега, изгубен в мъглата, заспал под някой мост. Държат ги в сейфа, защото, ако споделят тайната, могат да бъдат съдени.
Тънката граница между злоупотребата и спасението е много тънка. Всеки може да поиска данни за местоположението на определен потребител по всякакви причини. Но заради страха от злонамереност не бива да се изпуска възможността да се спаси човек. Това вече е политическа воля и тема на административен капацитет.
Искрено се надявам, че едно разумно правителство и парламент ще намери много бързо изход от подобен абсурд. Тази зима изгубихме няколко души, които можеха да бъдат спасени бързо и без толкова напразно похабена енергия и емоционална щета.
Емил Спахийски
trud.bg
