Днес най-важен е бюджетът – отвсякъде само за бюджет се говори, а утре е Задушница. Днеска са парите, а утре са душите.
Искам някой да ми обясни защо всеки, който е правил бюджет, смята, че неговият бюджет е бил идеален, а като види бюджета на другите, вика, че е от лош по-лош.
Бюджетът на държавата, парите на държавата, бъдещето на децата ни, приоритети – хайде, моля ви се…
Чудя се как още съм жив, като в нито един миг от живота си не съм почувствал бюджетът да се грижи за мен. Все доплащам, все го караме на мускули.
В нашата къща никога не се е правил бюджет. Да седнем и да си разпределяме парите по пликове – не е имало такива работи. Имало е години, в които сме имали нормално живеене и парите са ни стигали горе-долу. Но е имало години и лета, в които сме яли ябълки и круши от дърветата в квартала и сме нямали стотинки за билети за градския транспорт. Имаше години, в които в къщата не влизаха заплати, защото бяхме потънали в заеми и жена ми една година работеше, без да получава пари. Връщахме заем.
Най-много пари съм взел за първата си стихосбирка – нещо като четвърт апартамент в Ловеч. И от тях почти една четвърт похарчих за две вечери да черпя за книгата си.
За добро или лошо, но съм възпитан така, че мисълта за парите ми се е струвала неприлична.
А сега тая мисъл, финансовата, стана всичко – и за милионера, и за просяка.
Гледам уж неща, свързани с изкуството – неща, свързани с картини, с архитектура, и никой не се радва на скрития в тях смисъл, сила и енергия, а гледа кое колко струва.
Не знам колко струва Джокондата например, но си представям, че ако я покрият с парите, които някой би платил за нея, ще се наложи да се ровиш в пари и да потъваш с години, преди да я видиш.
Никога няма да проумея как един софийски футболен отбор може да струва десетки милиони евро, а аз да струвам шестстотин евро на месец. С двайсетте си книги върху главата и сърцето ми.
Какъв бюджет да си правя, като дневният бюджет на една префърцунена руса силиконова пачавра е колкото годишния бюджет на моите роднини в бедния Северозападен край?
Днес премиерът Радев определи бюджета като някакъв наследен, счупен тежък камион с повредени спирачки, който летял към пропастта. И те трябвало да го спрат.
Ами че аз отдавна съм в пропастта. Един счупен камион повече върху главата ми – голяма работа.
Напъвам се да се сетя откъде държавата може да изкарва пари. Откъде? От оръжие ли – от пушки ли, от електроника ли, от роботи ли, машини ли някакви страшни произвеждаме, от хазарт ли – какво правим? Само като си помисля как продадохме за скрап ядрената си енергетика, как изхвърлихме за вторични суровини ракетите и танковете си, как си „опаковахме“ с паяжини предприятията, как си изклахме добитъка и как си харизахме земите на десетина души, и се чудя какъв ще е тоя наш бюджет, за който сега ни проглушават ушите. Какъв бюджет можем да имаме, щом обрекохме миналото си на ръжда?
Прочетете първа глава на романа „Под игото“. Вижте какво си говорят, как е подредена работата, и веднага ще разберете какъв е бюджетът на този възрожденски българин чорбаджи Марко. Ще му усетите и възпитанието, и духа, и морала. Ще видите умалена възрожденска България. А после прочетете главата „Силистра Йолу“. Там вижте колко ги обичаме гуляите, как си разпасваме бюджета на маса и какви „закани“ отправяме към тирана, яко подпийнали. Това са двата възможни бюджета – двата наши вечни и възможни „бюджета“.
Изкушавам се да дам и тоя цитат от същата глава на „Под игото“: „Един народ, колкото и безнадеждно да е поробен, никога не се самоубива. Той яде, пие и прави деца“. Положението не е баш такова, особено с правенето на деца, но каквото е – такова.
И ако има как, госпожа ексминистърката Теменужка Петкова да не се явява и да се прави на компетентна.
И ако има как, Асен Василев да не се представя като финансова Шехерезада.
И ако има как, Гълъб Донев да чете малко по-гладко цифрите и да не се запъва чак толкова много.
След близо тригодишно отсъствие от столичните „културни“ кафенета днес по обед бях в едно от тях. Обстановката – свитобюджетна, посетителите – малцина, аз пия чай, приятелят ми – мастика. Приказваме си и от време на време в ъгъла на кафенето, встрани от пианото нещо шумоли. Не е мишка, пианото не се клати… Докато се чудим какво шумоли и драска, става ясно, че е гълъбче.
Управителят на кафенето – виден поет, журналист и музикант, намерил това гълъбче, паднало на прозореца, и го внесъл вътре. Оградил му с картони място в ъгъла до пианото, гледа го там и го храни и пои.
–Чакам го да заякне, и ще го пусна, ама сега е тука на топло.
Гледах го няколко минути това гълъбче, всякакви работи си мислех – и за живота, и за гълъбчето, но и през ум не ми мина, че то трябва да се издържа с някакъв бюджет. И че мястото му тук, в кафенето, в края на краищата струва пари.
Който иска, може да си направи съответните изводи – и за гълъбчето, и за човешките криле, и за парите, и за небето, и за бюджета, и за шумоленето в ъгъла, което ние, хората без бюджет, произвеждаме.
И се надявам да проявите снизходителност и разбиране относно непрофесионалното ми отношение към бюджетите и парите. Греша много, но е късно да се поправя.
