Когато предложиха ДП за председател на ДАНС, аз бях в Скопие. Имам приятели, които могат да потвърдят реакцията ми тогава – това е абсурд, това е наглост, то ще взриви България и ще доведе до масови протести. Така и стана, само че авторите на този нагъл абсурд така и не бяха наказани, а главният виновник като оправи българската левица, сега оправя европейската, то тя и затова е все по-малко левица и е все повече левашка...
Днес, обаче, пак се случва нещо подобно на онова предложение за ДП, само че протестите не са на площада, а във ФБ. А то е подобно, само дето тези, които трябва са си извлекли поуки и вместо сами себе си, инсталират там, където трябва, свои марионетки. Аз на тяхно място не бих бил толкова лекомислен, защото най-големите беди са предизвиквали недооценените марионетки...
Изучаващите международната сигурност знаят, че една от водещите геополитически тенденции днес е:
Превръщане на света във все по-общо и самоиндуциращо се поле (пространство) на протест и несъгласие с начина, по който елитите в отделните държави управляват и вземат решения по ключови за съответната страна въпроси.
Напоследък сме свидетели на вълни на протести, които преливат от една държава друга. Сякаш несъгласието се предава като зараза и като че ли една държава „инфектира“ с обществено неспокойствие друга. Светът е пламнал в готовност да протестира, обществата са, образно казано, с единия крак на площадите, решени да протестират за всичко, за което си струва да се протестира. Имаме глобална пандемия на протестите...
Глобалната пандемия на протестите, обаче, не засяга България. Ние сме най-малко протестиращото общество. По-точно – ние сме най-много не-протестиращото общество. Не-протестиращото общество не е общество, то е не-общество.
Работата е там, че ние не сме реална общност, а сме виртуална общност. Нашата сила са лайкванията и ънфрендванията. Ние не общуваме, ние разменяме монолози. Ние не споделяме, ние комуникираме.
При взаимодействието като споделяне (общОване, съ-общуване) основно е съдържанието на обменяната информация.
При взаимодействието като комуникиране (общуване, съобщаване) основна е технологията, по и чрез която се придвижва информацията.
Ние не изграждаме съвместност, съ-дружие от диалози и много(мулти)-лози, а всеки тича по коридора на своя монолог.
Това, че говорят много и говорим много не променя същността ни на разпаднали се на атоми индивиди, изпитващи остра криза на идентичността си.
Няма нищо лошо във виртуалните общности. При тях има само един огромен проблем.
И той е, че докато те са виртуални, т.е. имагенерни, измислени, лесни за присъединяване и леки за отсъединяване,
злото винаги е реално, гадостите винаги са реални, фашизмите винаги са реални, диктатурите винаги са реални, отнемането на човешки права и свободи са винаги реални, краят на играта на демокрация е винаги реален.
И докато си мерим перата и смелостите във виртуалната реалност, на нас ни подготвят такава реална реалност, от която няма да има измъкване. А когато ни стоварят тази реална реалност като неподлежаща на обжалване присъда, те ще се заемат и с виртуалните ни реалности. В това можете да не се съмнявате.
Достатъчно е да надникнете отвъд маските им. Там има от всичко по много и то все такива неща, от които, ако бяхме общество, щяха да ни настръхнат косите. Но когато не ни настръхват косите навреме, после – като стане твърде късно, няма да ни остане нищо друго, освен да си посипем косите с пепел.
Николай Слатински
