Поданици на търпимостта*

Варненци не са слепи, виждали са какво се случва, но са решили, че търпимостта е по-могъща сила от закона

Истината е, че фалшивият ентусиазъм е покорил почти всичките ни празници

И 2 юни щяхме да изтъгуваме далеч по-искрено - ако бяхме такива, каквито трябва да бъдем. Вместо това, този ден често вече се сочи като „празничен“ - тъй както с „тържества“ отбелязваме и обесването на Апостола.

Тези езикови издевателства изглеждат като нещо случайно, но това е така само на пръв поглед. Истината е, че фалшивият ентусиазъм е покорил почти всичките ни празници. И може би това е причината някои толкова да настояват да се пенсионира Трети март като националния ни празник - с надеждата, че това ще освежи в някаква степен самия празник; ще му теглят едно лустро, а и ще разкарат по този начин и паметта за Русия, която все освобождавала без някой да я е молил за това - и вече трудно ще намерите българин до 20-25 годишна възраст, който да не е убеден в това.

Тъй или иначе, ние сме единственият народ, който мрънка срещу освобожденията си и може би това е причината сърбите и гърците да са се измъкнали доста по-рано от сладостите на „съжителството“ с агите.

Освен, че сме капризни по отношение на освободителите си, ние сме винаги готови да посегнем и на себе си - и вече и 2 юни трябва да бъде унизен, за да не изглежда като кулминацията на една кървава мартиролгия - напоследък тя обрасва с нови и все по-сочни измишльотини и нищо чудно скоро да притурят към „честванията“ на 2 юни и загадката с убийството на Войводата от човек от четата му, както настояват някои - и този позорен факт да стане причина и Ботев да не го споменаваме вече.

Изобщо, вкиселяването на Историята ни не спира дори за ден. От години една непонятна злонамереност насилва Миналото, Историята, Времето. До такава степен, че човек се пита, дали вече дори и онова, което трябва да бъде опазвано под знака на една святост, всъщност не е подвластно на нещо съвсем друго? 

На една сила, за която едва тия дни прогледахме както трябва - и то, за наш срам, покрай един банален крими случай, когато осъзнахме, че може би най-важният елемент от съществуването ни ще се окаже търпимостта, имаща силата на клетва, която никой не смее да наруши. В аферата с варненското селище най-важната роля има тъй нареченото „удостоверение за търпимост“: официален документ, издаван от главния архитект на съответната община, който удостоверява, че незаконно построен имот не подлежи на премахване, тъй като отговаря на строителните и градоустройствени правила от момента на неговото изграждане“.

Ако следваме логиката на този документ, всичко може да се окаже защитено под похлупака на Търпимостта. Нашата към другите, тяхната - към нас. И в това да се крие дори тайната на оцеляването ни. Въпросното абсурдно селище, което никой досега не е искал да види, е само една банална проява на тази търпимост - и тя е направила впечатление заради нахалството на авторите ù да придадат на „творбата“ си максимално възможната гротескност - сякаш не крадат гора, а създават художествено произведение. Имат право - защото са знаели, че сме се превърнали в поданици на търпимостта...

Впрочем, все още нямаме задължението да имаме „документ за търпимост“ и да го носим със себе си - но това не е и нужно. Поне за това ни имат доверие. Ние по начало сме си такива - изрядно търпящи. Колкото повече ни притиска келявият ни животец, толкова по-търящи ставаме. И това няма да има край, особено след като държавата е най-сръчна в това отношение. Взаимната търпимост е нейната застраховка - тя ви търпи дребните прегрешения, вие пък ще търпите свирепият ù разгул. Танто за кукуриго се получава, но и това е нещо....

И всичко това не се е случило наведнъж. Трябвало е време, за да узрее търпимостта до желаната степен. Преди двайсетина години се чудехме, как, и то точно в София, някакъв тарикат с едно разрешение за строеж на ограда беше вдигнал четири блока. Днес такива истории изглеждат като незначителни кокошарски изпълнения, които не заслужават никакво внимание.

През годините на няколко пъти съм писал в дописките си, уж на шега, но всеки път с все по-голям страх, че трябва да внимаваме някой управник-идиот да не ипотекира България и един ден направо да се похвали, че вече я е продал. След варненската афера това изглежда напълно възможно. Отмъкнали са едно парче от територията на държавата - и никой пет пари не дава за това.

Варненци не са слепи, виждали са какво се случва, но са решили, че търпимостта е по-могъща сила от закона. А и всеки все нещо търпи, докато други го изтърпяват него самия. Това е порядъчно срамен бартер, но пък някакси поддържа някакво равновесие...

Това се случва в същата Варна, където имаше внушителни протести в защита на кмета на града. Ами сега, защо Варна кротува? Нямаше протести и заради изчезналата река в „Елените“, която внезапно се върна. Можем дори да се запитаме, мислимо ли е изобщо някой ден София да подкрепи погубеното село Бисер, удавено от язовир, чийто собственик и досега май е неизвестен. И това чудо заслужава да бъде запомнено: в една без мярка крадлива държава да не е ясен собственикът на цял язовир?! 

И кога ще се случи другото чудо: не оня лъчезарен случайник Плевнелиев да се кипри в Бисер, качен на бронетранспортьор - спасителят сладък - ами софиянци да се изсипят там?

Не върви обаче да упрекваме обикновените хора, когато самата държава е в режим на зверско подчинение пред поредните си Чорбаджии, което поражда, наред с всички останали дивотии, и търпмостта.

Няма управник в България - от цацата до най-горната камбанария, който да не прави всичко по силите си, за да ни докаже, че заслужава удостоверение за търпимост. У нас всичко е на отломъци - Историята, Истината, Животът дори. Всичко се поднася ден за ден, и на другия ден се забравя, дори заличава. Не може да има истина чрез подобни отломки. Днес говорят едно, утре - съвсем друго. А накрая и да се окаже, че единственото, което някак ни скрепява, е търпимостта...

Кеворк Кеворкян

trud.bg