В края на миналата седмица руският патриарх Кирил си тръгна обиден от България, недоволен от това, че българските държавни мъже споменали и жертвите на други народи, били се в редиците на руската армия и загинали във войната срещу Османската империя.
Явно отношенията ни са толкова лоши, че на политическата сцена идва буря подир буря, и то все с исторически привкус. Ако обаче проверим няколко произволни третомартенски речи, ще видим, че нито Борисов, нито Радев казват нещо, което нарушава топлите чувства между българи и руснаци. Защото „ценностите на връзките между двата народа не е възможно да се измерят с пари, те не са подвластни на времето”. Това, между другото, не са мои думи, а на руския президент Владимир Путин, изречени в София по случай 130-ата годишнина от Освобождението на България.
Ето още два цитата: „Българската победа не беше подарена, тя беше извоювана във вековна битка с османския поробител”, Георги Първанов, 2011 г.
Президентът, който беше най-близък до Москва през двата си мандата, подчертава българския принос за Освобождението, припомняйки, че духовното възраждане предшества формалното освобождение, което е в резултат на една много по-глобална война на Русия срещу Османската империя.
Ето и цитат от другия полюс: „Обичам Русия, но повече обичам България”. Петър Стоянов в отговор на Жириновски пред Съвета на Европа, аргументирайки българската молба за членство в НАТО.
Какво се промени?
Промени се предимно информационната среда. Ако тогава имаше „Фейсбук”, щяха да плъзнат хиляди клипове как Жириновски е размазал българския президент. Защото в днешния свят не е важно кой какво е казал, а какъв е контекстът, който се представя на широката публика, основно чрез социалните мрежи. Така се моделира и съзнанието, и ценностите, и крайностите. Така се прави политиката днес.
Но аз се питам, като човек, който не мрази никого, кому е нужно подобно изостряне на отношенията ни? На Русия? Надали. Защото обидните квалификации към българската история и тоталното неглижиране на нашия собствен принос е опростенческо и повърхностно свирене на струна, която само може да обърка дори хората, които ненавиждат Европейския съюз и НАТО.
Защото как да говориш за Левски, Ботев, Раковски, ако смяташ, че те нямат никакъв принос в пробуждането на нашия народ и са загинали за една „подарена” свобода?
Време е да се отървем от комплексите си, да скъсаме със задръжките си и да говорим честно и директно с Москва. Със самочувствие, но и с разбиране. Но не да се оправдаваме на тропащия по масата патриарх, който в официалните си изяви нито веднъж не спомена Бог и вяра, независимо че и ние, православните християни, и католическите ни братя по вяра се намираме във времето на Великия пост.
В този смисъл липсата на реакция в София е най-логичната стъпка – избягването на обяснения, оправдания или атаки е трудно, но и правилно. Предозирането е ненужно и нито нападките срещу патриарха, нито неговата пламенна защита в стил „за да си български патриот, трябва да коленичиш пред всичко руско” не носи нещо градивно.
Трети март е български празник. Кулминацията в усилията на нашите национални герои и чисто човешката обич, която руският император Александър II е изпитвал към България в синхрон с геополитическата стратегия на Москва към онзи момент. Това трябва да ни сближава, а не да ни разделя. А Русия, както е казал Бенковски: „Тя нека заповяда”. Защото можем да отбележим този ден заедно. Без обиди, комплекси и ръце, протегнати за молитва, вместо стиснати в юмрук, тропащ по масата. Така правят приятелите. И зрелите дипломати и народи. Такива ли сме?
Светослав Иванов
http://btvnovinite.bg
