Предизборната кампания стартира вече и официално. За гласовете ни се състезават кандидатите за президент, вицепрезидент и депутати в следващото Народно събрание. Състезанието е в дисциплината „политическа реч“. То е отборно - говорят заедно или един през друг самите политически кандидати, техни говорители, фенове, или професионални пропагандатори на хонорар. Говорят на нас. Ние сме тяхната аудитория от зрители и слушатели - ние сме тези, които те убеждават или разубеждават, като ни подтикват да вземем определено решение, изгодно за тях.
По теорията на Квинтилиан - първият учител по реторика в Рим (90 г. н. е.) и автор на 12-томния шедьовър Nstitutio oratoria (Обучение за оратора) - има две задължителни условия за речта, която засяга държавни въпроси, за да бъде тя убедителна и завладяваща аудиторията. Първото условие е въпросната реч да се произнася от човек с доказано висок морал, а второто - да се опира на безспорни факти.
Е, добре. Съветите на Квинтилиан може и да са били уместни навремето си и да са служили за ориентир на изкушените от ораторското изкуство римски сенатори. Но, съотнесени към българската политическа практика, те звучат някак си неуместно и неадекватно.
Защо?
Първо, защото в България моралът на политическия оратор съвсем не е определящ за неговата реализация - нито за честотата на медийните му изяви, нито за степента на вниманието, което получава от читателите и седящите пред екраните. И второ, защото фактите в речта му обикновено срещат безразличието на родната публика - тя е всезнаеща и обръгнала на скандали, нея я вълнуват коментарите, още повече, ако са ругателни.
Като знае това, всеки внимателен наблюдател у нас - и без да е Аристотел или Квинтилиан - може да каже, че най-завладяващата, интригуваща и въздействаща предизборна сказка е практически тази, която съдържа омраза.
Тук не става дума за тази „реч на омразата“, която стана термин, внесен у нас с програмите за „толерантност“ към различните по раса, произход и сексуална ориентация. Става дума за омразата „мейд ин България“, за тази омраза, която си произвеждаме в индустриални количества и която носи оригиналният български вкус.
Какво е омразата? Тя е отрицателна емоция, несъвместима с обичта - чувство на антипатия, отвращение и враждебност към някого, както и силно желание да се репресира, озлочести и унищожи намразения.
Психолозите твърдят, че хората в цял свят мразят онези човеци, организации или явления, които застрашават тяхното здраве и благосъстояние. Определението е вярно, но би могло да се допълни относно нашенците. Ние май обичаме да мразим, омразата за нас не е отрицателна емоция и затова мразим наред - и това, което уврежда интересите ни, и всичко друго, което другите на харесват.
Произвеждаме си омраза навсякъде - на улицата, в офиса, в блока, в институциите, в партиите. И я консумираме с наслада. Мразим държавата си. Правителството. Опозицията. Депутатите. Комунистите. Демократите. Партийците. Безпартийните. Протестиращите срещу властта и глашатаите u. Руснаците. Американците. Президентите и премиерите - бившите, бъдещите и настоящите. Мразим и данъците. И тия, дето не ги плащат. И реформите. И липсата им. Бившата Държавна сигурност. Днешните служби. Съда. Прокуратурата. Мразим и изборите.
Ако имаше лого на нашите предизборни кампании, то трябваше да изобразява нашето искане да накажем предишните, които са ни разочаровали и да изберем по-малкото зло, от което очакваме най-лошото. С две думи казано - на логото може би трябваше да пише: „Ние мразим“.
Но защо да ограничаваме темата в кръга на политиката? Ние свикнахме взаимно да се ненавиждаме - поединично и по групи. У нас е обичайно родителите да ненавиждат учителите, пациентите - докторите, пешеходците - шофьорите, работниците - работодателите, и обратно.
Грехота е, но е факт, че в последните десетилетия, а и по-рано препоръката на поета „силно да любим и мразим“ се спазва стриктно, за разлика от всички други препоръки, като например тази за ваксинацията.
Българската ненавист, като продукт на обществените отношения, се пласира наедро - и в традиционните медии, и в интернет. Свободата на словото се излива в ругатни, клевети и обиди. Глобалната мрежа улеснява пласмента. Седиш си с айфона в кревата и продаваш на хиляди хора вражда. Инвестираш агресия. Ако някой те спре - то ще се сметне за цензура.
„Света Петке - пише някой във фейсбук - за именния ми ден искам да ми подариш един коронавирус, който да умори едновременно Путин, Байдън, Борисов, Радев, Гешев, Пеевски, Доган.“
Кой го пише това? Някой маргинал, напушен с трева? Не, един достопочтен пенсионер - бивш съдия. Блокирали го и той се жалва.
Как можахме да допуснем това? Да се тровим с омраза, да оцеляваме и да я гълтаме пак? Питаме не за да ни отговори някой, а за да напомним, че не е задължително винаги да бъде така.
Автор: Анна Заркова
trud.bg
