Навън времето е мрачно като отворена епикриза. Октомври си отива с метален полъх, който пропълзява чак в костите. Войната наближава, стъпка по стъпка, а довечера отново ще се излъчи поредният безсмислен политически дебат. Празни хора в скъпи костюми ще си мерят заучените клишета един през друг, продавайки илюзии на една оредяла и уморена до смърт биомаса.
Аз не мога да променя абсолютно нищо от това.
Но в това капитулиращо безсилие има и нещо освобождаващо. Когато приемеш собствената си незначителност, огромен товар пада от раменете ти.
Щом вселената е решила да полудява, аз имам пълното право да не участвам в нейната лудница.
Сложих водата да заври и намерих малко чай с карамфил, който винаги ухае на примирение и зима. Гледам през прозореца, навън вали, а някъде в далечината светът продължава да се срутва със своя идиотски, организиран ритъм. Но между мен и него има спасителна преграда от стъкло и дъжд.
В моя микросвят не е нужно да имам гражданска позиция, не трябва да спасявам никого и не съм длъжен да се тревожя за бъдещето.
Ако светът е решил наистина да се свършва, просто ще го изчакам да приключи на топло, по дебели чорапи.
--------
Когато дръпнеш шалтера на голямата лудница отвън и останеш на тихо с чаша в ръка, в стаята се появява единственото нещо, от което днешният човек се плаши повече дори от войната - срещата със самия себе си.
Повечето хора предпочитат денонощно да гледат световната истерия по екраните, само за да не останат за пет минути в една стая със собствената си тишина и самота.
Съвременният конвейер ни дресира да се крием от самотата си като се тъпчем с въглехидрати, скролваме, влизаме в токсични коалиции със случайни хора или се самоубиваме с извънреден труд в офиса.
Аз отдавна съм превърнал самотата в ритуал. Правя си чай от собствената си тъга, изпивам я бавно, осъзнавам, че да си "счупен" е нормално, и на сутринта просто продължавам напред.
Самотата не може да се излекува (защото не е болест), тя се пие съзнателно, на малки глътки.
Не е нужно да си полезен, обичан или велик. Правото ти да съществуваш не зависи от одобрението на другите.
Понякога си казваш: „Никой няма нужда от мен“. И какво от това? В тази липса на очаквания има блажен покой. Поне съществуваш. Не си длъжен да бъдеш полезен, обичан или велик.
Nik Ray
Кръ
1 hour before
Корнелия Нинова призова да се гласува за Андрей Гюров
Коментирай