Самоокайването на българския народ

Вървях си бодро и замислено по улица „Иван Асен II“. Бодър и замислен? – ще кажете – как така един човек ще е бодър и замислен едновременно?! Мисля за много неща. Пак има война, казвам си, тази в Украйна продължава, тази в Палестина продължава, избиват се мирни хора – а кой човек не е мирен, кой искрено, наистина желае война?

Да, войните продължават, а ние пак се оплакваме, въпреки че при нас е мирно и тихо – ние, все едно, от срам, от гузна съвест и от балканско суеверие – все говорим за войни и при нас. Война на пътищата, война в училищата с детското насилие, война между опозиция и управляващи. Разгарят се и при нас войни.

Глупости! Глупости на търкалета – така си казвам и размишлявам – защо говорим толкова песимистично и самосъжалително за себе си ние, българите?

Ами защото, като се самоокайваш и като показваш на себе си и на другите „колко си зле и как и ти си жертва на война“, първо: не дърпаш дявола за опашката – това е суеверието! Тоест да кажеш, че си добре, е все едно да викнеш злите сили, та да ти отнемат това „добре“. Простичко и примитивно мислене. Но другата полуосъзната цел на самоокайването на цял един народ е да не викне действителните зли сили. Позамогналият се селянин в отоманска България не е смеел да се хвали много-много с богатството си. Все е скимтял, че ето на – няма, все няма… беднотия, ядем само просеник, децата гладни, кокоша чорба не са яли от лани! И така говорейки, той, позамогналият се, се надява да го съжалят и да не дойдат ни турските, ни българските хаирсъзи – та да му отмъкнат изкараното с труд имане. В социализма беше същото – не вири глава, не демонстрирай много-много, че си добре финансово, защото веднага ще дойдат момчетата с шлифери и със следи от фуражка на подстриганите си глави и ще те питат: Абе, аланкоолу, ти откъде я имаш тая виенска мебел?

И така българинът се е научил да се оплаква – като превантивна мярка срещу „злото-което-идва-да-ни-развали-добруването“, пу, пу, пу, зло да ни отмине! Ох, зле сме, не ни закачайте, молим ви!

Така, апропо, българинът се е измъквал и от отговорности – не видите ли, че сме бедни и зле, какво искате от нас? Ей сега се връщаме от остров Бали и стотинка нямаме! Не искайте от нас ни да мислим за култура, ни да мислим за природата, ни да мислим за подредбата на държавата си, ни да даряваме, ни да строим добро общество – ние Оцеляваме! Едвам Оцеляваме! (А на Бали, между другото, ядохме едни божествени скаридки… мммм.)

Така вървя и си мисля: при нас е мирно и кротко – слава на Бога – ние сме малко и принципно миролюбиви. Но като шопа – и ние така – и сами да сме у трамвайо, па че се бутаме. Хората натискат клаксони, крещят си, вдигат кръвни налягания, размахват юмруци, псуват – все едно наистина е война. А наоколо, гледаш, пролет красива като на картина, почти празна държава с планини и море, с красоти, а пък пуста, без хора – хората се събрали на едно място, в София и още в няколко града, за да могат да се Стълпят, та да водят дребните си глупави войни, породени от глупава алчност, егоизъм, грубиянщина и завист.

А съвсем близо до нас – от две страни – се водят истински войни. Ужасни войни. Войни, които нямат никакво оправдание. Единственото положително в това е, че на умните сред нас може да им просветне, че нашата страна наистина е земен рай.
А да си в земен рай си е доста тревожно положение. Защото, ако не си внимателен и разумен, много бързо могат да те изгонят оттам.

Вървя си и си мисля за войната. Как отново се заговори – не сред народа, а за мой ужас, най-вече сред „либералната интелигенция“, която все повече заприличва на интелигенцията на нацистка Германия по своята правоверност и вярност към фюрера (да го наречем условно Сорос) – та как отново, след осемдесет години пауза, в които се говореше винаги за мир и винаги за войната като върховно зло, отново се заговори с лексиката отпреди първата световна война: Да се бием до победа, да премажем мръсния враг, те, враговете, не са хора, заслужават да бъде срината до основи държавата им… такива неща се чуват и от двата лагера, отправени и към двете страни в конфликтите. Палестинците да бъдат избити, евреите да бъдат избити – заслужават си го. Същото важи и за руснаците, и за украинците. Отново българите – разделени на два, три или повече лагера – говорят с мръсната и долнопробна лексика на войнолюбието. И то интелигенти, учени и уж умни хора.

Както и да е, с моето се реещо се мислене няма да оправя света – така си казах – и влязох в едно изипейче, та да си платя телефона, защото той е като въздуха и слънцето за българския народ. И когато излизах, на вратата се разминах с господин на моите години, къдрокос, набит, прошарен – само без брада – иначе бих решил, че се разминавам със себе си. И му кимнах, той ми кимна и аз потеглих отново по хубавата стара улица. Но неизминал и две крачки, го чух, господина ,приличащ на мене, да пита касиерката: Не беше ли това Калин Терзийски?

И аз се обърнах, усмихнах се колкото се може по-широко с уста, забравила широките усмивки в самотата, пристъпих към вратата на офиса и поздравих с ръка на гърдите: Да, Калин Терзийски. Драго ми е!

А човекът, приличащ на безбрадия Мен, се разтопи, развесели се. На лицето му се появи толкова ведра и радушна усмивка, че аз се учудих – да не би това да е някой стар приятел, когото съм забравил? Но българин – пък дори и стар приятел – не се усмихва така жизнерадостно при среща с друг българин.

А той веднага ми отговори на мислите: Аз съм евреин, от трийсет години съм в Израел, но много уважавам мненията ви, позициите ви, чета есетата ви… много се радвам, че ви видях на живо!

И аз изпаднах в оня детински възторг на гордостта от постигнатото и от признанието на другите, който е позволен, мисля си, само на творците.

Заговорихме се и аз му казах, че е странно, че има възможност да чете каквото и да е мое, защото над мен тегне едно тежко, тенденциозно медийно заглушаване, причинено от голямата ми, забравила да се усмихва уста. Много плямпам, предимно неудобни и политнекоректни неща – засмях се аз и той се засмя и каза: Браво, точно така трябва!
И аз дума по дума заговорих и за това, че обявявайки се против всяка война, бях обявен за путинист и русофил, не съгласявайки се с официалната позиция на управляващата каста, бях упрекван от всички страни по какви ли не въпроси – от мерките за ковид, та чак до войната в Газа. Той ми отговори: Да, тези, които правят тази война – и от двете страни – са луди.

Така разбрах, че и там, сред пострадалите, сред разбираемо озлобените, има мъдри, разумни, и миролюбиви хора. И си казах – има надежда. Но си казах и старото българско: Не е луд тоя, който изяжда два зелника, а тоя, който му ги дава.
Ние им даваме.

После прочетох, че и Обединените емирства, единствената близка с Израел държава, остро критикуват Бенямин Нетаняху и Израел за геноцида в Газа. И си казах: Има надежда.

Войната е зло, ужасно зло. И хората отново ще се научат да я мразят и с костния си мозък. Дай боже, амин.

Калин ТЕРЗИЙСКИ

https://filternews.bg/