Мислех си, че Росен Плевнелиев е историческото и политическото дъно на българската история. След това видях позицията на Външно министерство за американските удари в Сирия и осъзнах, че прочутият израз на Юрий Борисов "дъното е само философска категория" е абсолютната истина. Тоест дъно няма. Историята може да бъде процес на безкрайно пропадане в сенките. Дъното в този случай е вид надежда. Но неосъществима такава. Дъно наистина няма. И Ради Найденов и творението на неговия екип го доказват по безспорен начин. Те са съчинили нещо, което можем да разглеждаме като апотеоз на лакейската мисъл, слугински политически екстаз на безумието. Четях и се срамувах. Не е нормално България отново и отново да се дави в едно и също блато, а някои даже да изпитват наслаждение от това.
Нека първо да споделя нещо. Позицията е изградена върху едно чудовищно противоречие. То е толкова голямо и очевидно, че се зачудих как изобщо подобен текст е бил пуснат за публичен живот.
Във втория абзац първото изречение гласи следното:
"В допълнение към изразената на 6 април от МВнР позиция, подчертаваме, че България приема въздушните удари на въоръжените сили на САЩ по летище на сирийските ВВС като част от усилията за решаване на проблема с химическите оръжия в Сирия, чието използване категорично трябва да бъде прекратено".
Значи така - бомбардировките са висш начин за правосъдие. Величествено. Стреляме по Асад, защото тази гадина е използвала химически оръжия, за да тормози собствената си държава. Понеже ракетите бяха пуснати по военното летище Шайрат, което се държи от силите на правителството. Значи Асад е с презумция за виновност.
След това обаче от упор ни застрелва следващото твърдение на Външно:
"Още веднъж подчертаваме необходимостта от възможно най-бързо разкриване и наказване на виновниците за варварския акт, извършен на 4 април т.г. в град Хан Шейхун".
Момент.
Какво?
Значи не знаем кой е и трябва да се установи, но въпреки това праскаме бомбите със самочувствието на световен жандарм? Така ли ще се осъществява справедливостта оттук-нататък - бомбардираме, а след това питаме кой е. Това ли ще е новата норма на международните отношения. Външно хем приветства ударите срещу Асад, хем казва, че не е ясно кой е извършителят на злодеянието. Тоест нашата дипломация подпечатва едно пълно лицемерие. Съучаства в една огромна подлост. Одобрява използването на сила, което вероятно е било направено, за да се потушат американски вътрешнополитически напрежения.
Вероятно халюцинирам, но една нормална позиция на нашето министерство можеше да гласи, че действията на Тръмп са в пряко противоречие с всичките му въшнополитически заявки в предизборната му кампания, а и като президент. Че Америка си позволява да извършва действия, които иначе много, ама много не одобрява, ако бъдат сторени от друга държава. Че използването на сила по този начин не само не води към успокояване на обстановката, но показва грубо незачитане на утвърдени световни норми. Но няма да дочакам нищо подобно.
А най-накрая следва изречение, което ми разби сърцето:
"България подкрепя всички международни усилия, насочени към постигането на мир и намиране на политическо решение в Сирия".
Сигурно полудявам. С две изречения по-горе горещо се приветстват военни действия и удари, а след това изведнъж се изпада в лиричен пацифизъм. Тази позиция или е писана от шизофреник, в когото се борят три личности, или продукт на пълно умопомрачение. България одобрява бомбардировките и мира едновременно. Величествено. Направо да настръхне човек.
Не ми е ясно колко време е било мъдрувано по тази позиция, но за мен тя е политически и дипломатически нищожна. В нея се прави заявка за вечно лакейство, но по никакъв начин не е изразена автентична национална позиция. Не ми е ясно откъде-накъде Външно министерство се изявява като говорител на България, при условие, че текстът им би бил отхвърлен с презрение и възмущение от 90 процента от този народ.
И дайте да си кажем честно нещо.
Американците не са много добри в осигуряването на доказателства за оръжия за масово поразяване. През 2003 година година Колин Пауъл дръпна една предълга реч в ООН, която бе придружена от сателитни снимки и някакви прахчета в колби. Идеята на изказването беше, че американското разузнаване разполага с "неопровержими доказателства", че Ирак има оръжия за масово поразяване. Въз основа на тези данни САЩ окупира Ирак, но така и не намери ОМП. Издирваха ги с години, ама удариха на камък. Всичко се оказа една огромна лъжа. Грандиозна измама. 13 години по-късно Пауъл нарече това свое изказване "голям провал на разузнаването".
Не съм далеч, че данните от разследването пак ще докажат същото и за Сирия. Още отсега настръхвам каква ли позиция ще извади тогава нашето Външно.
Дъно няма.
Тоест очакванията са ми големи...
Александър Симов
http://pogled.info
