СЛУЧАЙНИ РАДОСТИ НА ИЗВЕСТНОСТТА

Пак ще ви кажа: който отхвърля радостта от това да те познават и харесват хората, пък и да те обичат, пък и да не те обичат, а просто да те познават – от тук и оттам – и да шушнат зад гърба ти – просто е лицемер.

Ако бях весело плешиво момче гей и веган като Ноа Харари и бях се отдал на детински, ококорен, доверчив еволюционизъм – щях да кажа – това поведение – на суетно търсене на слава – е закрепено от механизмите на еволюцията за милиони години. Майната и на еволюцията – не съм сигурен какво съм ял тая сутрин, а всъщност и сутрин не ям – а ще разсъждавам за някакви хора отпреди милиони години. Хомо хабилис. Чак звучи неприлично и може би политическите комисари на коректността трябва да го забранят – как така Хомо? Та исках да кажа, че не вярвам да е имало хора преди дедо Божил, прадедото на моя дедо Диме, а ако е имало – те вероятно са били с по три крака или са спяли по половин година като лотофагите.

Науката – тази нова и смешна религия, която не спасява ничия душа, защото не носи утеха – се проваля ден след ден. Ядрено-магнитният резонанс не решава нищо друго, освен дали имаш тумор на щитовидната жлеза – а това не е Спасение. Някой ще каже – ама ти си вярвай и в Господ и във Вечността! Да, идиоте мой, но няма как да вярваш в ЯМР и в Господ. Ти или се уповаваш на Господ или страхливо чакаш резултатите от резонанса. Ще те лекуват, ще поживееш още малко, но след това още малко вече няма да има още малко.

Прагматизмът изигра ужасен номер на хората – сега те не очакват Спасение, а Отлагане. Вяра в химиотерапията, нали така, хаха. Култ към витамините. Храм на светия Бензодиазепин. Светлината на светата лъчетерапия. Да, отвратително, зловещ е моят смях. Ужас и живеене в ужаса и малко отлагане на ужаса. Защо? Заради внушената ни безверна, нищожна страхливост от умирането.

Вярвайте в своите писиар тестове и ходете при новите жреци – за да ви изпишат още малко инхибитор на обратния захват на серотонина – за да не живеете само до осемдесет, а до осемдесет и една. Ура. Аз, мили мои, предпочитам плоска земя и вяра.

Търся още вярата. И тя, провижда ми се, въпреки християнството ми, се нарича Презрение. Пълното и радостно презрение към слабостта, тоест – и към самия живот – е добра вяра. Вземи трион и отрежи сам крака си. Покажи презрителното си отношение към капана на страданието, наречен живот. И така ще се освободиш.

Но иначе – наслади.

А насладата на случайно бликналата ти известност е почти като насладата от това да погледнеш съвършено боядисаната току що от самия теб с бял латекс стена. Гледаш си я и и се наслаждаваш. Добър съм, мамка му – казваш си и ако видиш косъмче от котката ти да се е лепнало на съвършената стена – плачеш, покриваш косите си с пепел, отиваш и с върха на дръжката на четката го махаш, а след това поправяш и оставената резка.

Ето – вървим си с леля Зоя из един хубав градец, от който е тя. Тя е литератор, стара учителка, умна жена, прочела един милион книги, в същото време от двайсет години живее като пастирка високо в планината. Пише много хубави разкази и си помагаме един на друг. Аз на нея – да не страда страшно много за починалия си син, тя на мене – да се чувствам не чак толкова безполезен и поне малко добър човек. Всичко, мили Адам Смит, е икономика. Всеки дава толкова, колкото и взема.

Вървим си и дефилираме. Аз съм известен писател, а тя – още по-известна учителка, учила всички в града. И тя казва: трябва да си купя едни такива ръкавички, че си загубих едната, а много ми отиват на палтото – суетна е и слабичка, била е красавица – а както е написал под своята прочута Капричо Гоя: До последен дъх. Да искаш да си хубав и с ръкавички с пухчета трябва да е до последен дъх.

Така ще кажа: Когато бях медсестра в раковата болница – една много хубавичка, напълно овладяна от бластните клетки на левкемията си млада жена – в последните дни – съвсем посърнала, бледа и с тоя глинест вид на умиращите – в последния си ден направи някакво чудо. Начерви се, гримира се майсторски с помощта на другите жени от стаята и, направи си прическа, доколкото можа, сложи парфюм на стопеното си тяло, облече си някаква смес между пижама, пеньоар и жилетка – и стана хубава, трагично хубава. Тя не искаше да се предаде. Тя знаеше, че победата е невъзможна – човек винаги губи – но неговата велика слава е в това – преди загубата си той да излезе – красив, горд и славен и да покаже среден пръст на тоя Свят. Ехо – нещо да кажеш? – казва той и Светът скърца със зъби – отмъстителен и безразличен. След часове тя умря, мъжът и се разплака, разклати се и припадна, та когато я карах с количката надолу – трябваше да кача него – нагоре – със същата количка. Разни истории. Но, както казах: До последния дъх. Човешката слава!

И си вървим с леля Зоя, тя ми бърбори за ръкавички, за кучетата, които гледа и как гана май ги мори, за това как лекарите са убили сина и, за Съмърсет Моъм, за тия мръсници политиците, които само крадат от нейната пенсия и може ли такова нещо учител с четиридесет години стаж да е на такава пенсия…Говорим си. И тя все пак от време на време ме подръпва и казва: Виж, млади момичета, а как те поглеждат, обръщат се – и весело се смее, и аз се досещам, че тя неусетно ме приема като своя син и си представя неговата слава и все едно – не мен, а него поглреждат младите момичета и се извръщат – известен си, известен си, Кайчо, знаят те хората, ето – млади момиченца, па и хубави, виде ли ги – обръщат се да те видят.

А аз се поизпъчвам и ми става приятно и ми се прищява наистина да ме приема като син, като своето погубено момче – и да и е гордо и да и е хубаво - за да се размекне малко, поне малко старата, твърда като кремък душа.

И си вървим и пак си говорим – тоя път за някакви обувчици, които видяла по дванайсет лева, но хубави и много в тон с палтенцето и, за лука, колко много лук имало тая година в градината и и как трябва да взема, как може и в яхния, и в боб а даже и така – суров – на салатка – а аз казвам – любимите сандвичи на Хемингуей са били хляб с лук, а тя казва – а да, той е добър писател. И както си вървим – от терасата на третия етаж на някаква стара, мърлявичка сграда – някакъв човек. С шапка от вестник. Майстор. Шпаклова и маже нещо и въобще – зает човек. Вижда ни и спира всякаква работа. Надвесва се от стълбата за да ни огледа по-добре. Ще вземе да падне – така се е надвесил. Но той не пада – стар майстор. И с цвилещ, радостен крясък той извиква отгоре: Господин Терзийски! Калине! Господин Терзийски! И маха с две ръце и се смее и се радва. Чел съм, чел съм, следя те! – вика вестникошапчестият господин, маха с ръце и се смее от радост. – Като наминеш пак през нашия град – да минеш да пийнеме по една ракия! – извиква той, махаме си с ръце, аз се покланям леко, а леля Зоя ме стисва под ръка – да е ясно кой с кого е и казва тихо: Знаят, знаят те хората.

А аз - за да задуша с малко скромност вълнението си, казвам: Ами, знаят ме от разни предавания, от Фермата, какво знаят – знаят ме като някакъв интересен пияница.

А леля Зоя пак ме дръпва под ръка, смушва ме и казва: Абе не е така.

И си вървим.

Калин Терзийски