Как е възможно да прикриваш насилие и да си жесток, когато има нужда от милосърдие
Думите имат невероятното свойство да те връхлитат точно, когато си най-малко подготвен за тяхното съдържание. Дидаскалейнофобия. Сама по себе си тази трудна за произнасяне дума звучи като шега, като тест от кабинета на логопедите. Когато обаче едно дете ти каже, че е болно и добави тази дума, то си е все едно ало-измамник да се обади на пенсионер пестеливец. Отварят се всички чакри и най-кошмарните страхове те обсебват.
„От какво си болен, дете мое?“ Дидаскалейнофобия! Всъщност тази дума може да бъде повод за смях, но и основание за паника. Страхът да ходиш на училище, както се превежда терминът, може да бъде доста по-обоснован медицински, когато става въпрос за сериозни системни проблеми в даскалото. Иначе установих, че всеки тийнейджър е страдал от тази болест. Просто не ти се ходи на училище и точка по въпроса. Сутрин е. Будилникът звънне, а теб те обхваща една подозрителна и необяснима тревожност. Дали имаш домашни, по какво могат да те изпитат, защо изобщо си длъжен да учиш физика или история на българското възраждане.
Огромна част от децата, които са диагностицирани от психолози с дидаскалейнофобия, са изживели нещо гадно, нещо потискащо и страховито. Страхът да стъпиш в училище е страх от социума, от първичните страсти, които биха могли да бушуват там. Насилие, гавра, унижение, дехуманазация на индивида – всичко това не само се превъзмогва трудно, но последствията могат да бъдат и пагубни за едно дете.
Това, което е страшното напоследък, е че тази болест може да бъде лепната и върху здравната книжка на повечето български учители. Насилието, както никога, се прехвърли от учениците към даскалите, а системата не позволява справедливостта да тържествува.
През изминалата седмица, само в рамките на едно единствено училище се случиха две събития, които показват как системата на образование в България върви към смрадлива развръзка. Развръзка, в която терминът дидаскалейнофобия може да бъде синоним на думи като несправедливост, бездушие. Става дума за гимназията по туризъм.
Едно момче, неясно все още поради що, вилнее цяла седмица, като върхът в беснеенето завърши с една пребита учителка. Телевизиите отразиха на живо много от последствията – изказвания на директорката, интервюта с ученички, заседание на училищния съвет, съвместно със заместник- министър, с шефа на инспектората.
Момчето започва да вилнее преди дни. Този учител му казал нещо, то отива и чупи някаква стена. Директорката заповядва да се ремонтира стената, но последствия няма. Най-важното, което са научили напоследък началниците е, че трябва да се пази имиджа на учебното заведение – то е по-важно дори от здравето на ученици и учители. Хлапето обаче продължава да бесува и на следващия ден. Рита една пейка, като наранява свои съученички, след това троши и друго имущество на училището. Реакцията на ръководството е погалване с кадифе. Канят на разговор майката, за да й обяснят какво се случва. Това става неформално, не в директорската стая. Внимателно, за да не падне прашинка върху имиджа на училището. Хлапето, със своята разнебитена тийнейджърска психика, се ядосва, че са показали всичките му двойки, че са го наклеветили за насилието, решава да търси собствената версия на справедливост. Явно някъде си е блъскало главата, защото се появява в директорската стая окървавено. Започва да крещи, че ще изколи всички там, накрая в полезрението му попада учителка, която е с гръб към него, рита я с всичка сила, взема стол и започва да троши всичко, да налага каквото му попадне по пътя.
Епилогът е интересен. На учителите е забранено да говорят пред медиите, затова пък видяхме ученичка, която има няколкостотин отсъствия, която казва, че даскалката си го е изпросила, защото… така. Чухме и за натиск към пострадалата учителка да помоли доктора да напише в болничния лист, че това е битов инцидент, а не че е получила рани по време на работа. Разликата е огромна, особено ако трябва да се търси обезщетение или се стигне до съд. Насилникът няма да бъде наказан. Това не може да се случи, без да присъства родител, става ясно. Родителят обаче така или иначе няма да дойде, а както разбирам, момчето ще се премести в частно училище и така няма да има възмездие. В името на доброто име на гимназията, много учители вероятно ще получат амнезия. Формално имаме престъпление, което се наказва дори и със затвор. На практика сме свидетели на замитане на следите.
Това е едната случка. Втората е по-тъжна и показателна. Момиче със специални образователни потребности (СОП), се явява на матура. Момичето има мрачна съдба, гадно минало до ниво да си запушиш ушите. Израства като сираче, защото баща й умира, докато е още бебе. Заради увреждания е оперирана няколко пъти. Майка й загърбва личния си живот и се мести в София, където са лекарите. Събират покъщнина от улиците, живеят в мизерия. Всичко, което изкара майката, е за детето. А то все пак попада на хора, добри учители, които влагат човещината си във внимание. Така тя започва да се справя сама, да няма нужда от онази пагубна връзка на родителя помагач. Това е малкият шанс, който няма да превърне момичето в обречен човек. Обречен на мизерен край, когато няма никой около нея.
И ето идва онзи важен миг – да получи диплома за средно образование. Явява се сама, без майка си. Като дете със СОП има право на индивидуален изпит, с учител, който да обясни задачите. Там са хора от училището, там е директорката, там са и квесторите. Момичето обаче е забравило личната си карта. Формално погледнато това е жестоко нарушение на правилата за провеждане на матура. Би било справедливо да я изгонят, нали? И я гонят от изпита. Малката подробност е, че учителите я познават, в гимназията има личен картон на детето. Има няколко часа, през които могат да се обадят на майката и тя да донесе личната карта, за да докаже това, което всички знаят – това е просто Лили.
Лили е изгонена от матурата, въпреки че е била подготвена и е чакала този ден. Майката пуска жалби до МОН, до инспектората, до Народното събрание. Може някой да я попита защо е изтеглена жалбата от инспектората, дали е разговаряла с някой от МОН и какво пише на жалбата и във ведомството.
За да се запази доброто име на училището и този случай вече събира прах. Само има една малка подробност. Истинските правила се нарушават в полза на насилника. На онзи, който пребива съученици, учителка, чупи имущество на общината. На него ще му се размине. Правилата стават задължителни, само когато отсреща е невинна душичка. Хладнокръвно до стил наистина да си изпатиш от дидаскалейнофобия.
Всъщност това наистина е сериозно заболяване – дидаскалейнофобия. Заболяване на цялата образователна система.
Проблемите в училище са на всички нас. Ако има насилник, ако има проблем, не прикриването, а говоренето може да намери пътя към по-добри решения. Същото е, когато става дума за деца като Лили. Малко милосърдие трябва в такива случаи, нещо което липсва в училище. Така както има и остър недостиг на справедливо възмездие.
От Емил Спахийски
http://trud.bg
