Една лятна нощ из световния мегдан се разнесоха заканителни крясъци „Хайде!”, „Давай!”, „Не се мотай!”, „К`во се чудиш!”, „Не се туткай!”, „Напред!”, „Нападай!” и други окуражаващи викове на разни езици. Беше ламята, многоглавата. И всяка глава викаше, сумтеше, ръмжеше на нейния си език. Периодично едната глава изпадаше в старческа дрямка, другата викаше „Дранг нах Остен!”, третата кимаше благодушно на френски, четвъртата и петата викаха нещо на полско-литовски, а някои глави се правеха, че не са там, където са. Изобщо, голяма тупурдия разтресе световния мегдан.
Ламята препускаше вихрено в посока североизток, къмто мрачните руски предели. Тия подканящи възгласи бяха предназначени за зловещия обитател на крепостта Кремльовска. Цяло лято ламята ожидаше трепетно оня исторически миг, когато обитателят на крепостта Кремльовска най-сетне щеше да нападне Украйна. И да започне мечтаната война. Ама той не нападаше и този прескръбен факт хвърляше ламята в недоумеж, смут и възмут.
- Ще нападнеш ли Украйна? – питаше гневно едната глава, кога излизаше от просъница.
- Тцъ!
- Няма ли да нападнеш Украйна? – питаше сърдито втората глава.
- Тцъ!
- Не искаш ли да нападнеш Украйна? – питаше лукаво третата глава.
- Тцъ!
- Ще я нападнеш и хоро ще играеш! – заканваше се ламята хорово и речитативно.
Лятото мина. Дойде Коледа. Нищо. „Ей, скъсА ни нервите тоя!”, каза си ламята, която отдавна беше изгубила търпение. Всички прогнози и пророчества се проваляха едно след друго. Войната трябваше да започне в сряда. Не почна. И в четвъртък не почна. Заваля сняг. Земята замръзна. Тъкмо време за война, каза си ламята. Януари се изниза. Нищо. Дойде февруари. Войната трябваше да започне вчера. Вчера! В 10 часа и 15 минути по Гринуич! Нищо! Ни-що!
„Започна ли войната?”, питаха се евроатлантическите граждани, сбрани на евроатлантическия мегдан. Тоя въпрос замени „добро утро”, „добър ден” и „лека нощ”. Напрежението растеше всеки миг. Въздухът трепереше нажежен. А войната все не почваше и не почваше. Стана едно такова тегаво.
Отвреме-навреме ламята се съветваше помежду си.
- Заплашихме ли го, ако обяви война?
- Заплашихме го!
- И той к`во?
- Тцъ!
- Ми к`во правим сега?
- Ми не знаем!
Тогава, щото съм си нахален журналист, попитах ламята: „Как е ламьо, докъде я докара с войната?”, а главната глава каза в просъница:
- Мани, мани! Сума думи издумахме, маса пари пръснахме, какво ли не измислихме, света подлудихме! И нищо! И сняг заваля и ни измръзнАха ушите!
- ИзмръзнАха ни – потвърдиха другите глави.
- Да ви измръзнат! – каза зловещият Кремльовски обитател.
- И други работи ни измръзнАха!
- Да ви измръзнат! Те и без друго не ви трябват!
- Ти не се заяждай, ами почни тая война, че ни писнА! – каза ламята.
- Тцъ!
- Ама на нас тая война ни трябва! – извика ламята.
- Ха-ха! – подсмихна се зловещият Кремльовски обитател и каза нещо в смисъл „Idi na khui!”.
Ламята изпадна в безизходица. И роди предложение. Тя безизходицата предложения плоди.
- Да вземем да го помолим! – каза едната глава.
- Кого?
- Него!
- Него?!
- К`во да го помолим?
- Да обяви война!
- Вие луди ли сте!
- Ми тая война ни трябва! На нас!
Речено – сторено. Ламята проводи нарочни емисари, по-точно емисарки, в крепостта Кремльовска.
- Молим ти се, приятелю свиден! Обяви я най-после тая война, че се не трае!
- Тцъ!
- Бъди човек, миличък! На тебе разчитаме, о, скъпоценни!
- Тцъ!
- Бъди демократ! Влез ни в положението! Бъди съпричастен, прекраснико наш ненагледен!
- Тцъ!
- Бъди отговорен! Цял свят на теб се надява! Само ти можеш!
- Тцъ!
- Направи ни тая услуга! Без сън останахме! Изгубихме авторитет! Хората не ни вярват! Приятелите ни изоставят! Кошмари ни преследват! Живеем в непрекъснат стрес! Все пак ние сме световната демократична общественост, нали така!
- Не сте! – отсече зловещият обитател на крепостта Кремльовска.
Емисарките се завърнаха кахърни, изпонатръшкаха се морно и проплакаха:
- Край! Не ще!
- Ами сега?!
- Ще го накажем! Ще му въведем нови санкции! Ще му спрем Северния поток! Всичките потоци ще му спрем! Ще кажем, че е агресор! Бежанци ще му пратим!
- Ама нали той не започна война!?
- Анджак де! Сурово наказание заслужава той! Най-суровото! Заради него надвисна страховита заплаха от световен мир! Това не се търпи! Той ни обрича на гибел! Той измами нашите въжделения! Подведе очакванията на демократичната общност и не обяви тая пуста война! Накърни нашето добро име! Опозори нашата чест! Ами това си е агресия! Скъпо ще платиш, тиранино!
Разгорещи се ламята, въодушеви се. Всички глави говореха, викаха и ръмжаха едновременно. Настана гюрултия и суматоха неописуема. А от крепостта Кремльовска се чу едно кратко:
- Тцъ!
…
По Йордан Радичков, само че наопаки.
Велислава Дърева
pogled.info
