Нервно ни е. Местим тежестта на бремето си от крак на крак, придърпваме френетично от окъселия фас на търпението си и тихичко псуваме. Кога ли ще дойде, мамка му? Това, дето чакаме ние ли ще бъде? Или нещото, което чакат другите несретници около нас? Все сме на спирка. Уж сме тръгнали за Някъде, но повечето време прекарваме да киснем и да чакаме да ни извозят.
Сега висим в жегата и чакаме да ни сглобят някакво превозно правителство. Стоим си, готови да запсуваме, че пак закъснява, че вътре смърди, че е сглобено от части втора употреба или че много скъпо идва билетчето. А то друга трябва да е причината за гнева ни. Трябва да сме бесни, че прекарваме живота си по спирките.
На мен лично ми писна от чакане. Време е да отлепим от тая спирка в миналото и да се изнесем в едно по-реално време. Спрели сме трагично в обществената ни джунгла от началато на 90те, когато апашите станаха стражари, а хора с тъмно минало ни обещаваха светло бъдеще.
Съжалявам, скъпи нови народни любимци, но нямам повече време да чакам да се намъдрите, наместите или надмогнете. Давам ви последен шанс да ми предложите нещо, което съм чакал като идиот прекалено дълго. Чакам онова смело управление, което не просто бързо и безмилостно да върне спазването на законите, но и да тръгне рязко в нова посока. Чакам неочаквани и смели решения, не успокоения с фалшива стабилност. Чакам реално работеща частна инициатива, която не зависи от държавни подаяния. И свободни медии, които не слугуват на охранвани от авторитарна власт олигарси. Чакам здрава здравна система, която не е в ръцете на лакоми измамници. И някакво смислено образование, което да говори езика на децата ни. Чакам възпитано, благоприлично и добронамерено общуване между властта и хората.
Чакам нов обществен ред, който да спре да произвежда простолюдие, готово да кисне по спирките на живота си, за да бъде извозено.
Ако не сте в състояние да ми донесете изброените очаквания ще се наложи да поискам да си ходите. Преди дори да сте пристигнали истински.
Радослав Бимбалов
