В подмолите на корупцията

Наследихме рушвета от турците и братушките

Стремят се страстно към министерското кресло не за да реформират страната, не за да подобрят условията на народния живот, а поради непреодолимото желание да ограбят колкото може

Корупцията свива гнездо в млада България веднага след Освобождението през 1878 г. Причината е, че нашата администрация е наследник на турската от игото и руската от временната окупация. Двете са прочути със своята продажност.

Революционерите по време на робството са спасявани от въжето не толкова от протестите на Великите сили, колкото от някой и друг грош, стоплил ръката на турски чиновник. По-късно русите направо си казвали как искат подкупа - в пари или като подарък.

В ония ранни години Григор Начович е забъркан в банкова далавера. Тодор Икономов се облизва като експерт по шосетата. Джобът на Димитър Греков натежава от чужда фабрика за спирт в Княжево. Константин Стоилов печели покрай акциите на Русчушко-Варненската железница.

По-късно той е водач на Народната партия, която няма нищо общо с народа. Известна като партия на милионерите, в нейните редици тежко стъпват свръхбогатите Иван Гешов, Теодор Теодоров, Георги Губиделников, Димитър Яблански, Атанас Буров.

Тодор Панов (1885-1945) е сред пионерите на нашата народопсихология. Автор с ярко перо, той първи прониква в задкулисието на партийната система и подмолите на корупцията. Откъсът, който поместваме, е писан през 1914 г. За повече от столетие нищо не се е променило!

ТОДОР ПАНОВ

Разбойническите инстинкти на българските партийни водители

Днес болшинството от партийните шефове у нас и, ако можем така да се изразим, “главният щаб на партията”, са хора, които мечтаят само за власт и постоянно само за власт; обикновеният сюжет на техните сънища е министерско кресло, цилиндър, автомобил, министерски вагон и за всички тия тъй много желани неща те са готови да продадат и на дявола своята чест, душата си и всичко каквото биха им поискали... Ако коварният Мефистофел пожелаеше да съблазни, както някога старика Фауста, кой да е водител на партия у нас, като му обещае да го направи министър, с едно условие обаче, да изколи цяла България, ние сме уверени, че той без колебание би се съгласил на това... Па и какво от това, че България щяла да изчезне, щом той ще стане министър? Помислете си - министър!

И стремят се тъй страстно към министерското кресло не за да реформират страната, не за да подобрят условията на народния живот, не и за да прокарат всичките свои програмни обещания, за които не рядко публично са говорили - всичко това и да се изпълни някога, става между другото - а поради непреодолимото желание да разбогатеят, да ограбят гдето и колкото може, да удовлетворят своите лични амбиции и, ползвайки се от своята власт, да преследват явно и тайно своите политически противници.

Че нашите твърдения за разбойническите склонности на всички партийни щабове в България са верни, това е явно и от факта, че няма в страната ни нито един беден министър. Не е ли чудно това, че всеки един министър, след като министерства година-две, за което време максимално може да получи 25-30 хиляди лева заплата, от които и трябва да живее, може да стане човек със стотини хиляди състояние! От где могат да се вземат тия богатства? Нима от чисти източници?
Широкото и безогледно проявление на разбойническите инстинкти на българските партийни водители, впрочем, има в основата си и друго едно условие, което се корени вън от тяхната воля. България е крайно демократична страна и демократичността є е пропита в плътта и кръвта на народа є. Тая демократичност, според нас, ще си остане и завинаги една от основните черти на националния характер, а при известно разумно направление тя ще стане най-могъщият стимул за нашето културно развитие, стига само да не бъде преобърната в демагогичност, към което се стремят съвременните наши партии, както леви, така и десни.

Управляващите фактори, обаче, като не разбират тая изключителна особеност на българския национален характер (особеност, която няма прецедент в Европа), а най-вече като се ръководят точно от еволюцията на политическия строй в другите страни, поискаха да създадат у нас от цървуланковците аристокрация, един вид балансиращ елемент на крайно демократичните народни маси. И допуснаха се в тоя смисъл глупави грешки, които сега, уви, не могат да се поправят. Тласкаха се хората към явни кражби и мошеничества, само и само да забогатеят, защото знаеха, че чрез това те могат да бъдат обърнати на раболепно предани оръдия на политическите партии и системи, които са им дали възможност да забогатеят и че влязат ли веднъж, те трудно ще могат да се откъснат от тях, защото рискуват всеки момент да бъдат разкрити всичките им явни мошеничества.

Хората, които съставляват главните щабове на българските политически партии, в болшинството случаи са хора без чест, без съвест, без нравствени принципи. Те са готови винаги да пълзят пред силните и надменно да презират ония, които са слаби и имат нужда от тяхната помощ. Доколко казаното тук за нашите политически деятели е вярно се вижда от обстоятелството, че в продължение на 40 години свободно политическо съществуване не е имало в страната нито един деятел, който да е бил абсолютно признаван, въпреки своите достойнства и недостатъци, както от противниците си, така и от целия народ. Този факт е крайно знаменателен: страната е не само без абсолютни, а даже и без относителни авторитети.

Главният щаб на всяка партия обикновено събира около себе си хора “по-надеждни”, които биха могли да бъдат отпор, здраво ядро на партията и дойде ли тя на власт, стараят се да ги корумпират, да им дадат възможност да позабогатеят, та да могат по такъв начин по-силно да ги привържат към нея и нейните съдбини. А когато партията е в опозиция, този елемент е единственият борец за партийните интереси. Ще ги видите обикновено тия хора събрани в големите кафенета в София, облечени повече или по-малко прилично, да водят от сутрин до вечер безкрайни словесни спорове и препирни, които някога се превръщат и в същински ругателства.

А освен тези постоянни елементи, във всяка партия има още и твърде многочислен непостоянен елемент, който на широка вълна се прелива от партиите, които напускат властта, в ония, които идат. Обикновено това е публика, която е нужна само за изборите и вън от изборната процедура всяка партия дълбоко презира тия хора и се старае да се избави от тях с незначителни подаяния. Самата тая публика също знае как партията гледа на нея и затова се стреми преди изборите да откъсне както може и каквото може. Тя е съставена от най-разнообразни елементи - чиновници, търговци, предприемачи, учители и въобще хора, които чакат, за да се нахранят на държавната софра и които, бидейки бедни, не си позволяват разкоша да имат определени политически убеждения, или по-право, да принадлежат само към една партия.

Автор: Росен Тахов

trud.bg