Сега. Нека първо се оправдая. Аз винаги съм искал да бъда известен, тоест – да се носи славата ми – че ако ще да е херостратова – но в никакъв случай да не съм тоя, когото не го знаят и просто е един човек, един от многото, един от милионите, един от нищо неозначаващите дори за себе си, които просто пълнят света и казват: аз съм просто обикновен човек – и в това тяхно изказване има и болка и злоба, обикновено напълно неосъзнати – но има и нещо по-лошо - едно предателско примирение. Не, приятели мои – човек има само един шанс – да бъде велик. Човек е нещо, което трябва да бъде велико и друго не му остава. Другото е предателство към нашия човешки вид!
Но ето и моето оправдание. Като млад лекар аз обичах да попийвам, да похапвам, обичах да живея прилично, пълнеех, розовееха бузите ми в огромния двор пълен с бодливи акации на болницата в Курило и аз бях готов да живея като добър, среден човек. Моят татко обича да казва така: ние сме хора с поне средна интелигентност…и аз отивам, повръщам, връщам се и казвам: Мерси, татка.
Аз човек с поне средна каквото и да било никога не съм бил и няма да бъда. Аз съм гений, луд, идиот, гнида, нищожество, пияница, пълен изрод и глупак, аскет, тъжен мистик и измъчен рационалист, жалка плюнка, герой от комикси (не се шегувам!) и невиждано в света същество, подобно на гигантските вонящи цветя рауволфия! Средно. Ха ха ха.
Но така де. Бях готов и на средно. Когато взимаш средна заплатка, имаш среден ръст, имаш средно тегло, имаш средиземноморски тип черно окосмяване по лицето и другите там места – нормално е и да се съгласиш. Да си средно нещо. Имате ли дробчета по селски? – питаш в кръчмичката на Сточна гара…о не, имате ли момици? Прияли са ми се момици. Знаете ли как е момици на латински – питаш – а келнерът с не особено вежливо безразличие казва: Не. Ами – апендикси епиплоици. Да знаете вече. И той – да, ще знам. За пиене? Ами две големи студени бири. Доообре.
И се оказа обаче….
…и се оказа обаче, че така не става. Без лудата амбиция да бъдеш велик и прочут – понякога си просто мъртъв. Има хора с късмет. Те обикновено имат имот, който дават под наем, уредили са някак тумбаците си, работят здраво – в смисъл – седят си на дебелите задници и правят нещо там, от което все пак животът им си тече. Уреден живот. Те имат хоби и деца или само хоби или само деца, понякога дори са интересни хора. Но у тях има нещо гнило. В Дания. Те просто са усвоили технологията на живуркането и я практикуват, все едно са водещи инженери от института в Дубна.
Аз реших, че…
Какво съм решавал – то си беше ясно – исках да живея ярко, силно и поне донякъде – охолно – и затова започнах да пиша. Станах сценарист.
Работех на две, на три места. Пишех за предавания, за вестници и за списания. А в тоя бизнес не може да си просто средно нещо.
Ако ще си писател – трябва да си велик, трябва да си скандален, трябва да си герой – за себе си и за другите, да ги караш да плачат или да реват от ужас, от гняв или от възторг или от двете едновременно – да те мразят и да са влюбени в тебе. Среден човек на изкуството звучи като средно умрял. Умрял до една известна, средна степен. Ах, Боже мой сладък и добър. Среден човек на изкуството!
А тогава се появи Иванчето. Моето момиче.
Разказвал съм ви поне три милиона пъти за нея, но какво от това – нима писателят не пише винаги едно и също – просто го пише по нов и нов начин – защото Животът, мои деца и съученици – е едно и също и нищо ново и друго няма – едно и също – разказано по малко по-различен начин!
И ето сега ще кажа: Нямам представа какво и е било във всичките тези години. На моето идиотско, истерично преследване на славата. Ха. Колко обичам да се унижавам – нали. И идиотско и истерично. Мани мани. Както казах – аз имах абсолютно ясната, трезва и практична нагласа, че като лекар – защото нямам имотец и не съм оправен и крадлив – съм мъртъв – и затова ще трябва да пиша. А за да печеля от писането – единственият ми шанс е да съм много, много, много известен.
И Иванчето търпеше. Понякога не съвсем. Когато се връщах пиян от някой коктейл на свине, свързани с писането по някакъв начин – тя питаше: И сега какво? А аз казвах – нищо, имаше пиене и жени. Добре – казваше тя и веднъж ми разби една нелоша китара в челото. Китарата стана на трески, а аз се обърнах на другата страна и заспах. На сутринта възглавницата беше напоена с кръв и аз я хвърлих в кофата за боклук.
Вечер си седяхме, а аз и говорех за литература и спорехме, тя отиваше за нова бутилка водка, аз отивах понякога с нея, за да не я спрат пила се качвах и карах аз – блъсвах колата в някоя кофа за боклук, смеехме се и се целувахме. После слушахме Дорс и тя казваше: Стига с тоя Дорс, просто вече ми се повръща от тях. А аз и казвах: Добре, тогава ти избери. И тя пускаше Дорс. И после аз успявах, ставах трезв и чист като аметист – ходехме заедно навсякъде, където ме канеха – от Будапеща до Цюрих, от Созопол до Исперих – заедно – хоп троп. И плувахме в горещите басейни, където имаше горещи басейни и тя стоеше в публиката, докато аз говорех на публиката – и аз гледах нея и тя гледаше мен. И се гордеехме един от друг – съвсем средно, нормално, без никакви истерични слави. Тя и аз. И сега си е пак така. Какво друго да ви кажа?
Калин Терзийски
