Странно е защо привикнахме като народ да бъдем най-истински, когато тъгуваме.
Странно е, че сме избрали да запомним деня на неговата смърт, а не деня на неговото раждане. Дали заради мистерията на Възкресението, която може да съживи изгубеното? Или заради вината?
Като народ ние така и не можахме да преживеем смъртта на Апостола. Не успяхме да си простим предателството – вече 145 години. Същото изпитваме и в деня на Ботевата смърт, когато сирените завият страховито, сякаш изпод земята, за да ни напомнят за тези, чиято жертва не заслужихме.
Непреодоляното минало е впило поглед в нас от дълбините на времето, а вината тегне над душите ни – едновременно като бреме и като най-скъпоценен товар, който нямаме сили да носим, но и нямаме съвест да изоставим.
А всъщност Левски е знаел. Още когато е тръгвал от манастирската килия и когато е стъпвал на тъмния друм, той го е знаел.
Помните ли думите на Исус – „Илли! Илли! Лама савахтани?“ – „Господи, господи, защо си ме оставил?“
Стъпващият на този Път винаги знае, че поема към срещата със смъртта. Смъртта на героя не е героична – такава я прави историята. Смъртта на героя е неговата най-голямата самота. Като четниците на връх Вола – тяхната смърт е не по-малко самотна от гибелта на Апостола, увиснал сам и с цялата си красота на грозното бесило. Всеки, тръгнал по този Път, знае, че ще дойде мигът, в който ще попита: „Господи, защо си ме оставил?“ Особено, ако е дякон. Дяконът със сигурност го е знаел.
Знаел е и за Пилат, който ще си измие ръцете, оставайки без вина; знаел е и за дългия път към бесилото-кръст, и за „Осанна!“, и за „Разпни го!“, и за Юда е знаел, и за тълпата – същата, която винаги избира разбойника и не спасява своя единствен Син.
„В младините си бях йеродякон Игнатий, напуснах службата в съзнание, че бях повикан да изпълнявам друга, по-належаща, по-висока и по-свещена служба към поробеното отечество, която… дано!“
Казват, че това били последните му думи. После очите му се насълзили. И помолил свещеника-изповедник да го споменава в молитвите си като дякон Игнатий. И да споменава българския народ. Същия, когото се беше изкушил да попита: „Народе????“
Това е.
Няма повече от това.
Другото е между него и Него. Не е между него и нас.
В продължение на твърде дълго историческо време вината за смъртта на Апостола пронизва дълбоко нашата памет, но изкуплението й не идва. Тази национална вина така и не беше преодоляна. Въпреки Шипка. Въпреки Сливница. Въпреки Дойран. Сякаш е жигосала во веки представата ни за самите нас.
Сякаш проклятието на Вазов от неговата „Епопея на забравените“ се сбъдва и до днес и ни достига. Век и половина ние не можем да се избавим от него.
„Нека носим йоще срама по челото,
синила от бича, следи от теглото;
нека спомен люти от дни на позор
да висне кат облак в наший кръгозор;
нека ни отрича историята, века,
нека е трагично името ни; нека.“
Не.
Дълго носената вина смазва копнежа за свобода. Тя е дълбока, коварна и измамна. С нея в сърцето влизат страх, обреченост и безнадеждност. Тъга по миналото и невъзможност за бъдещето. Вината сковава духа. Тя сломява мъжеството и вцепенява смелостта. И дълбае мрачни лабиринти в гънките на паметта.
А е време за надежда. Само с нея идват мъжеството и смелостта. И прозрението, което освобождава. Няма грях и вина за смъртта на Апостола. Както няма грях и вина за смъртта на Сина Человечески. Дори Пилат го е проумял, изричайки: „Невинен съм за кръвта на този праведник.“ Има смърт, която се дава – като единствен изход и най-висока цена. Богът я предизвиква, а после я допуска. Тя е смърт, разпалена от волята за живот.
Другаде е вината.
Лесна е за виждане.
Потърсете я в разбойниците.
Същите, които днес беснеят така, както и турчинът не е беснял над бащиното ни огнище. Същите, които избираме отново и отново, когато Пилат ни попита кого да помилва – тях или Сина.
Същите, които днес отиват без срам и без свян – Там – да поднесат цветята си с празни сърца, да сричат написаните им думи с празни души, да гледат тъпо и с празни очи. Да кажат думи, в които не вярват; да замълчат в мълчание, което не разбират.
Тази е нашата вина.
Тя е тук и сега.
За нея помислете днес.
И си върнете надеждата. Едва след нея идват волята и смелостта.
от Христина Христова
http://memoriabg.com
