Досега умишлено не исках да взема отношение по Стратегията за детето и протестите на родителите. Защото макар и твърдо против повечето неща в стратегията, има и други, които обществото задължително трябва да обсъди и да вземе адекватни решения.
Защото е факт, че има много деца, които търпят физически и психически тормоз у дома си. И се възмущаваме от поредният случай на пребито до смърт дете в дома си, но не знаем какво трябва да се направи. И удобно забравяме онези деца, които са наплашени до смърт от собствените си родители или близки. Какво да кажем за тези родители, които пушат пред децата си, допускат те да стават свидетели на пиянските им изпълнения, на насилие срещу другия родител, деца, които псуват като хамали на гарата и други, ходещи посред нощите по дискотеки и купони, а родителите им не се интересуват къде са.
И другата крайност – родители, които са толкова наплашени от законите и мнението на обществото, че не смеят дори да възпитават децата си и ги оставят да им се качват на главите. Днес в магазина бях свидетел как едно 4-5 годишно момченце крещеше на майка си, че е глупачка и малоумна и настояваше да му купи нещо, тръшкаше се, а тя безпомощно го молеше да не прави така. Абсолютна липса на авторитет и родителски контрол. След години по същия начин тя ще го моли да не пуши, да не пие, да не ходи на училище, а детето ще й казва, че е глупачка. Няма по-лошо нещо от липсата на авторитет на родителя в тази възраст.
И ще кажа, че възпитанието на децата е семейна работа. Държавата няма работа там. Само и единствено в случаите, когато нещо не е наред, трябва да ПОМОГНЕ на родителите и детето, а не да наказва. Защото каквото и да е семейството, за детето то е най-важното.
И няма приемна или друга грижа, която да замени майката и бащата. И държавата ,вместо да издържа стадо приемни родители, да подпомогне истинските родители на децата, когато проблемите се дължат на бедност, неразбиране или лоша среда. Вместо да отнема децата, защото нямат самостоятелна стая, да осигури общинско жилище или да подпомага наема на семейството. Вместо да отнема дете заради един шамар, да даде възможност родителите да бъдат обучени как да се справят с подобни ситуации, а детето, ако е необходимо, да получи помощ от детски психолог. И пак казвам – само когато насилието минава границите на строгото отношение и примерно един шамар един-два пъти през детството за подсилване на внушението.
А децата, вместо да им втълпявате, че имат права, им втълпявайте, че имат и задължения. Да почитат майка си и баща си, учителите си, държавата, училището, по-възрастните. Че семейството е основна ценност.
И на родителите да се търси отговорност за липсата на контрол. Не чрез отнемане на детето, а чрез задължително учатие в курсове за обучение и подкрепа, дори и обществено порицание. И няма нужда да приемаме модели на други държави, защото навсякъде традициите и семейството са различни.
А децата просто трябва да ги обичаме. А те да знаят, че родителите им имат авторитет, определят правилата, които трябва да се спазват задължително. И че никой не може да ги замени...
Елена Гунчева
