Ами, защото е политически инструмент. Една политическа сила, когато е на власт се стреми към до някаква степен хегемония. Тя се опитва де привлече (разбирай „подчини“) опозицията. Най сигурния и директен начин е да приобщи жадната за внимание и „недооценявана“ част от художествено-творческата интелигенция. Не случайно, при политически катаклизми – революции, смяна на политическа система – се посяга първо на този елит. Двадесет и трета – двадесет и пета година година – Гео Милев, Сергей Румянцев…
Разбира се, че никой не може да надмине червения терор след 1944 година, който под една или друга форма продължава до края на осемдесетте години. Защото терор над интелигенцията не са само лагерите Белене, Куциян и Гонда вода. Истинският терор и потъпкването на всякаква индивидуалност – естетическа, духовна… Недопускане до работа, пречки при професионалната реализация, което стриктно се провежда от министерствата на културата. Автори чакаха десетилетия издаване на книга, като на ръкописа се мъдреше задължително един огромен червен печат: „Книгата не съдържа държавна и военна тайна“… Ходене по мъките, редакторски напътствия, промяна на текста…
Всеки творчески съюз имаше наблюдаващ от службите за сигурност. Вербуването на интелектуалци за доносници, унизителното държане на ръба на мизерията. Министерството, което можеше да даде софийско жителство… (Един от най-добрите ни поети Христо Банковски всяка година кандидатстваше в Икономическия „Карл Маркс“. След приемането му – завършил със златен медал „Априловската гимназия“ Взимаше временното жителство и… до следващия изпит догодина…) След деветдесета година нещата не се променят много. Всяка партия си идваше със своите интелектуални фаворити. И, разбира се, несъгласните биваха отделяни от общата ясла. Всички тези центрове към министерството на културата – „Помощ за книгата“, киното, пластическите изкуства – разпределят не толкова средствата. Те разпределят степени на свобода. Разбира се, че всичко това води до интриги, конформизъм и други атрибути за верноподаничество пред Големия, който винаги е абстрактна величина.
Всичко това може да се избегне, разбира се. Когато Държавата се отстрани от културата. Когато в културата има повече държавност, разбирай закони и условия… И по-малко Държава… Скоро бях изумен от факта, че само двама писатели от хилядите членове на творческите съюзи и пишещи сме регистрирани като свободни професии. Само двама. Които са си осигурили независимост, като единствено качеството на написаните текстове могат и определят техния финансов ценз в обществото. Само двама. Разбира се, те няма да отидат на Държавна издръжка в командировка в чужбина. Няма да се уредят с поръчаните преводи на книгите им в странство, няма да поискат, респективно, да се възползват от Държавните субсидии за книги, картини и изложби, монументи, оформяне на градска среда, песни и пляски на народите. Няма на двадесет и четвърти май и на първи ноември да бъдат поканени при Президента. Защото поканените се определят в крайна сметка от Министерството на културата. Пардон, от съответната партийна централа.
И най-важното – те няма да бъдат предложени за орден „Стара планина“, „Средна гора“, „Странджа-Сакар“, „Родопа планина“, „Рила“, „Пирин“ и няколко тракийски могили. Защото са си позволили да бъдат свободни. И защото могат да покажат вредността на едно такова Министерство на културата… И, най-после - какъв финансов ресурс ще бъде освободен от десетките "културни центрове" по света - Лондон, Рим, Париж, Москва, Будапеща... Където се назначават най-желаните и удобните... Просто вижте всяка нова партия, взела властта как първо сменя служителите в тези институции...
Христо Стоянов
