Живеем в епоха на интелектуален застой, маскиран като прогрес. Време, в което плурализмът, този базов фундамент на мисълта, беше брутално изрязан от дебатите. Независимо дали говорим за политика, икономика, култура или ценности, публичното пространство беше превърнато в ехо-стая. Еднополюсен модел на мислене, който не търси истината, а изисква подчинение.
Но историята ни учи на едно. Никой, никога не е спечелил от монопола върху правото да бъдеш прав. Монополът ражда гниене. В икономиката той убива пазара, в политиката - демокрацията, а в обществото - самото бъдеще. Когато затвориш очите си за алтернативните модели на развитие, ставаш жертва на собствената си арогантност. И докато тук продължаваме да се кланяме на овехтелите икони на неолибералната доктрина, светът отдавна се движи на различни скорости.
Например, през последните 40 г. Китай направи нещо, което се смяташе за невъзможно. Те изкараха над 800 млн. души от крайна бедност. Освободете се за миг от геополитическите си очила и осмислете този мащаб. Това е най-голямото хуманитарно постижение на нашия век. Китай е отговорен за близо 75% от общото намаление на световната бедност през последните десетилетия. Защо те успяха, а ние циклим в безкрайни преходи и кризи? Отговорът е прост. Мащабиране на проблемите и дългосрочно планиране. Те дефинират глобални, структурни предизвикателства и ги следват десетилетия наред, независимо от конюнктурата. Те мислят в хоризонт от поколения.
И тук идва голямата трагедия на нашия модел. При нас липсва способността да се дефинират надпартийни проблеми. Липсва държавническо въображение. Неолибералната мантра сви държавата до нищожен нощен пазач, който чисти след кризите, но няма право да мечтае, няма право да инвестира в човешки капитал. Нашите политици развиха хронично късогледство. Никой не вижда по-далеч от края на мандата си.
Ако от една реформа няма бърз политически дивидент, тя просто се зачерква. Най-болезненият пример за това е демографията. Това не е проблем, който се решава с два фейсбук поста, три субсидии и един предизборен дебат. Тя изисква 20-годишна, целенасочена стратегия за доходите, здравеопазването и образованието. Но понеже плодовете на подобна реформа ще бъдат обрани от някой друг, след десетилетия, темата става безинтересна за днешният политически елит. Защо да инвестират в бъдеще, което няма да им донесе гласове наесен? Ето това е разликата между държавника и политическия брокер. Единият гради епоха, другият - купува влияние.
Плурализмът в дебатите не е лукс. Той е въпрос на национално оцеляване. Имаме нужда от сблъсък на идеи, а не на кухи лозунги. Имаме нужда от икономика, която служи на хората, а не на догматични таблици. Имаме нужда от модел, който признава, че светът е многополюсен и че успешните държави са тези, които умеят да планират мащабно, социално и дългосрочно
