Френският философ Сартър казваше, че човек е осъден да бъде свободен, но е забравил е да добави, че е осъден и да си мисли, че това има значение.
Хората говорят за "различни гледни точки", сякаш това е признак на интелект. "Всеки има право на мнение," казват те с лицемерна толерантност.
Идеята за едно нещо трябва да бъде идентична с него, тя трябва да израсне от самосебе си, не от моите пристрастия към нея. Идеята за справедливостта трябва да извира от самата справедливост, не от това дали аз лично съм бил третиран справедливо.
Но ние подменяме идеята с гледната точка, която е връзката между мен и обекта, тя демонстрира моето отношение, не истината. После, с наглостта на невежите, наричаме това "критично мислене".
Истинската идея не е избор, а неизбежност, тя не пита дали ти харесва, просто е, и ти или я виждаш, или не я виждаш.
Но за да я видиш трябва да изоставиш тесногръдието на личното си мнение, и да се издигнеш над собствените си пристрастия, а ние сме твърде слаби за това, затова предпочитаме "гледни точки", те са безопасни, меки и удобни легла от лъжи, в които можем да се свием и да се правим, че мислим.
---------
Животът не е културно богатство, а паразитизъм на висши форми върху по-нисши. В основата на пирамидата са работниците, които произвеждат стойност, отгоре са мениджърите, екстрахиращи произведената стойност, над тях са консултантите, обясняващи на мениджърите как да екстрахират по-ефективно, на върха са инфлуенсърите, които не произвеждат нищо, но говорят за всичко.
Паразитизмът се е превърнал във висша форма на култура. Професорът паразитира върху невежеството на студентите си, политикът върху страховете на избирателите, артистът върху скуката на публиката.
Хората винаги чакат признание от тези, които презират. Писателят иска одобрението на критиците, които смята за бездарници, бизнесменът иска уважението на служителите, които експлоатира, жената иска любовта на мъжа, когото мрази.
Признанието идва отдолу нагоре, от тези, върху които паразитираш. Робът трябва да обожава господаря, за да оправдае робството си. Господарят трябва да бъде обожаван, за да оправдае господството си.
---------
Съвременния човек работи осем часа на ден на работа, която мрази, за да купи неща, които не му трябват, за да впечатли хора, които не харесва. Нарича това „кариера". Жертва здравето си, за да припечели пари, после троши парите, за да възстанови здравето си, и нарича това „успех".
Всяка вечер се прибира в дома си и пие, за да забрави тревогите си, яде, за да запълни празнотата, прави секс, за да почувства нещо, но не чувства нищо, защото отдавна е мъртъв. Просто още не са го погребали.
Мисълта, която която го движи се превръща в проклятие. „Трябва да успея." „Трябва да съм щастлив." „Трябва да има смисъл."
Проблемът е, че повечето хора не режисират, а рецитират. Повтарят готови реплики, заучени от детството: „Трябва да бъдеш успешен. Трябва да те признаят. Трябва да имаш пари."
-------
Всичко е във всеки и хората съществуват във всички възможни състояния, докато не започнем да ги категоризираме и етикетираме. „Той е такъв." „Тя е онакава.", и хоп, в нашите очи те стават това, което очакваме от тях. После се чудим защо всички са еднакви.
---------
И все пак светът се усмихва, безсмислен и весел, като слънцето, което грее за всички, светци и убийци, гении и идиоти. Слънцето не пита дали заслужаваш светлината му, то просто грее, с щедростта на тоталната безразличност.
В това безразличие има странна утеха, сякаш светът не те съди, нито те оценява, не чака от тебе нищо, само ти чакаш от него, и търсиш оправдание за съществуването си в чужди очи.
Цялото време се състои от преплетени души, всеки е вълна в океана, но се преструва, че е отделна река.
Индивидуалността ни е благословия и проклятие, тя ни прави достатъчно съзнателни, за да търсим смисъл, но недостатъчно мъдри, за да приемем липсата му.
Светът е безсмислен и весел, като слънцето, което грее. Безсмислието не е проклятие, а освобождение.
Когато приемеш, че светът няма вграден смисъл, че боговете са мъртви, а признанието е илюзия, тогава внезапно ставаш свободен да изграждаш собствения си свят, да създаваш собствения си смисъл, не като откриваш вечната истина, а като художник, който рисува ново платно.
Но повечето хора не искат тази свобода, защото е по-лесно да чакаш признание от някакъв авторитет, отколкото да признаеш сам себе си. По-лесно е да вярваш в готови истини и да паразитираш върху чужди смисли, отколкото да произведеш собствен.
Всеки ден, всеки от нас изгражда своя свят отново и го населва със своите демони и ангели, придава му смисъл или го оставя безсмислен, но каквото и да изградите, то ще бъде само вашата истина. Ние сме богове на несъществуващи светове и архитекти на илюзии.
Светът не може да бъде унищожен, можеш да мислиш, че го променяш, да си въобразяваш, че оставяш следа, но светът преживява цели цивилизации като кожата преживява пърхот.
Това, което можеш да унищожиш, е само себе си, и повечето хора го правят, бавно и методично, с усърдието на добри служители, които унищожават себе си чрез послушание.
Автор Nik Ray
Гащаров
1 month before
Ба го!Тоя или вдигна нивото,или е на пет водки!По принцип обичам философските разсъждения,но те винаги се въртят около една дума-СМИСЪЛ!!!И тука вече блокирам!Щото съм вече на ....мдесет и няколко години и не съм разбрал какво означава.Затова и не търся смисъл в нищо! Може ли да търсиш нещо,което не знаеш какво е!?
Коментирай