Понякога по заник, когато съм си на село, вадя колелото и скришом, като неверен съпруг, се промъквам покрай Опела на пръсти, за да хвана по улиците на детството си.
И знаете ли какво? Нищичко не откривам. Сякаш всеки и всичко е избягало. Няма го нито детството ми, нито поник от него. Няма ги и хората, и детската глъч, и щурчетата мълчат. И докато нощта пада, а аз навлизам все по-дълбоко в улиците на безвремието, сърцето ми се свива. Сякаш празнотата на града го поглъща. Страх ме е от пустошта. От пустошта, която остава след живота и от пустошта в живота. Но тук е пусто някак безнадеждно.
Иска ми се да спра с колелото, за да изчакам това дете да догони топката си, пресичайки пътя ми, но детето го няма. Няма никого, докъдето ми стига погледа. Продължавам да въртя педалите и този път се взирам в прозорците. Хиляди сенки танцуват покрай пламъците на свещите в къщите. Но не са сенки на хора, а само сенки на спомена. И в къщите е пусто като на пътя.
И е вярно, че не съм живяла прекалено дълго, за да знам как е било преди. Прекалено млада съм, за да съдя кое е хубавото и кое лошото на това или онова. Но пък помня виковете по улицата. Един от тях е моя. И докато чертаехме детството си по осветената от прозорците на къщите улица, ние живеехме.
Млада съм, за да знам. Но знам поне какво е пълна къща.
И знам какво е празна.
И дано узрея, за да разбера кое толкова си заслужава, че да се прибереш вкъщи, а там да не те чака никой.
Ако знаех като дете, че улиците, по които тичам, така ще опустеят, никога нямаше да порасна.
https://svobodnoslovo.org/
