Ама, какви тротоари, бре, това си е направо арт. Не тротоар, а тротоАРТ - еххх, колко палави сме с думите ние от демократичната общонст, какви лингвистични играчи сме, същински роналдиньовци на лингвистиката. Или, както би казала повелителката на "БрекзиД" баронеса Цвета фон Караян: "Ма вий всячески можи да са изразявати от туй димократично сусиете бе, да *** вашата димократична м***а да ***". Тя е от онези отворени към бъдещето баронеси, които не се държат като старата аристокрация, към която несъмнено принадлежат, ами ползват нормален, човешки, прост език.
Но, нека не отклоняваме погледа си към изключителните личности на нашия политически beau monde, чието интелектуално могъщество свети като морски фар в тъмното пандемично море, ами като покорна рая да сведем глави и да се взрем в създадените от династията на Гербиите тротоарти.
Кой ли ученик на Маркиз Дьо Рашид е изваял тази прелест!? Или, сам Маркиз Дьо Рашид, тайно в нощта, под прикритието, което липсата на улично осветление му е осигурило, е издълбал този разкош!?
Очевидно скромността на майстора го е възпряла да постави подписа си върхо този педестриален ювелир. И само меценатката на произведението, мадам дьо Фандък, знае кой е павианът, създал този реквизит. Но, истинските меценатки като мадам дьо Фандък са дискретни, те не се хвалят с това точно на кого са дарили, за да създава тротоарти. Абе, елит бе, елит!
Крайно време е да вторачим критическо око в тези тротоартни инсталация. По всичко личи, че идеята на автора е снегът да запълни т.нар. "празнина", която сама по себе си е изкуството в тази работа. Демек, снега да го покрие, ще ме прощавате, че ползувам "демек".
Така ще се създаде оптическа измама, че всичко е равно и хората ще си тръгнат нормално, но после ще пропаднат. Така те могат да си счупят крак или ръка, което жестоко ще увесели цялата заобикаляща тротоарта адска сволоч, с която се засели града ни, откакто падна под робство на династията на Гербиите.
Вероятно елхата е част от т.нар. "Зелена сделка", за която се говори усилено в последно време. В случая говорим за съвременно българско тротоартно изкуство, в което природата присъства не по задължение, а по дефиниция - всички знаем за дълбоките връзки на нашия народ с природата и старата традиция от всяко дърво да виси найлоново пликче.
И ако си представим пътешествието на пешеходеца, неговото journey, то би изглеждало така:
Нищо неподозиращият педестриалец захожда от посоката която е в горния ляв ъгъл на снимката, за да се придвижи в посока борчето, което е в долния десен ъгъл на фотографическото изображение.
Педестриалецът не е сам, той е в компанията на своята възлюбена и - хванати за ръце - тези две столични гълъбчета чертаят бъдещето си. В момента, в който напереният мъжкар казва, че няма да има проблем да плаща ипотеката, той рязко пропада, сякаш за да изобрази нагледно задаващата се икономическа криза. Ужасен от това неочаквано пропадане, пешеходецът се вкопчва в ръката на булята и инстикта му повелява да повлече и нея в дълбините на този мистичен тротоарт. Булята обаче не е вчерашна - преди 15 години тя е дошла от Врачанско с 20 лева в джоба и три буркана пиле на лютика, пък и не се е омъжвала девствена - така че веднага се дърпа и го пуска. Чува се едно "храаас", кракът на педестриалеца се изметва, а пред очите на булята като на лента минава съдия-изпълнител, който идва да им вземе апартамента, защото заради травмата мъжа спира да работи, после никъде не го взимат на работа, после се пропива и накрая свършва под моста.
Той обаче още не е под моста, той все още е в началото на улея на тротоарта. Покрай тротоарта минава трамвай - целият трамвай се тресе от смех: австралопитеците, кроманьонците и другите урунгели, натъпкани в потното транспортно съоръжение, се хилят на ранения. Майтап, крака му на чорчек.
Булята пищи, а педестриалеца започва да се придвижва подобно на ония от "1917", но след като го убиха оня първия. Той тръгва от края на арт-окопа към борчето, щоего е нещо като своеобразен финал. Булята звъни на 112, няма 112, ковид е положението, всички линейки са заети. Да намерят някой да го зарази с ковид и ще дойдат веднага.
Булята първоначално окуражава съпруга си, но при положение, че няма да дойде линейка, а и крака му е зле, тя разбира, че от подкрепата ѝ просто няма смисъл. Плюс това е гледала като на лента съдия-изпълнителя. Затова хваща следващия трамвай и си се прибира.
Паралелно завалява сняг. Обилно завалява. Бяла смърт застига нашия герой, той заспива буквално два метра преди борчето.
Така е. Изкуството иска жертви. Особено тротоартното изкуство.
Мартин Димитров
