Че кой не се е влюбвал в Апостол Карамитев?!

Михаил Топалов беше любопитна, непрекъснато търсеща личност - журналист, историк, писател, изследовател... Години наред сме работили един до друг в славния вестник "Вечерни новини" и винаги с огромно удоволствие съм слушал разказите му за финансистите и индустриалците, строители на Следосвобожденска България - Буров, Губиделников, Чапрашиков, Тевекелиев, Докузанов, Парапанов, Кожухаров. Обичаше да си припомня срещите с Багряна и Дора Габе, с Димитър Димов. Приятелството си с артисти, художници, музиканти. И тъй като по онова време кумир на милиони жени и мъже беше легендарният Апостол Карамитев, накачулвахме се едва ли не връз Мишо, щом той отваряше приказка за Апостола - Апостол Карамитев. Още повече, че бяха и приятели.

- Веднъж е в Лондон, нещо по негови си работи, а Людмила Живкова с Иван Славков - и те по същото време са там. Искат да го водят на прием, само че са нужни официални дрехи, пък вие го знаете - той си ходи с дънките и с едно поло. Все - с поло. Тогава Славков му дава свое много елегантно сако, риза, вратовръзка, а Апостола се дърпа - не са за него такива баровски дрехи, обича си спортното панталонче и нагоре нещо леко. Небрежно, хашлашки малко даже...

Следва друга история.

- Срещате по улиците и по кръчмите Караджата - изпаднал артист, бездомник. Висок, слаб, с дълга брада, страшен - същи хайдутин. Играл е Караджата в театъра, оттам му е прякорът. Минаваме с Апостола по "Раковски" и близо до "Славянска" се блъскаме в него. Апостола току-що е получил два хонорара, пъха единия в джоба на Караджата, но той не ще да го вземе: "Не съм просяк, не приемам милостиня!"

Апостола настоява, казва: "Не ти давам милостиня, хонорар е, от театъра!"

Караджата връща парите, обръща се и заминава, а Апостола гледа подире му възхитен: "Виж достоен човек! Колко много му е бедата, но достойнството му - още повече!"

И една трета история от Мишо.

- Посред зима вървим с Апостола някъде по центъра и ни препречва пътя дрипава баба. Ама така трепери от студ, че чак плочките под краката й тракат.

"Стой тука, сега ще дойда" - рече й Апостола. Отиде в най-близкия магазин, купи й палто, купи й ръкавици, купи й обуща, купи й два пуловера, купи й шапка и сам я облече. После й даде всичките си пари - колкото имаше в джоба.

Припомням за Мишо и повече за Апостол Карамитев, тъй като и двамата ги няма вече тука, горе са, и може би обикалят един до друг Небесните селения: Апостола се оглежда къде е най-сгодно да построи театър, а Мишо си записва на едни малки, пожълтели, омачкани листчета техни случки и истории, че после да ги разказва на такива като мене, щом се намеря и аз при тях.

Това са си само мои фантазии, но стара истина е, че по-добре ще бъде да говорим за раждането, а не за смъртта. Апостола е роден преди 95 години в Бургас - на 17 октомври и хиляда пъти през краткия си живот отсича най-решително: "Аз няма да живея до старини, защото как ще се гледам?! Ще умра млад!"

Учи италианска гимназия и научава езика отлично. Тогава вече участва в пиески с други деца и казва цели монолози на италиански. Толкова голям е меракът му да играе на сцена, че носи кофи с лепило на тия, дето слагат афиши, за да влиза без билет в театъра и в киното.

Идва в София да става адвокат, но разбира, че е обречен на театъра и се записва във ВИТИЗ. Класа води професор Боян Дановски. Завършва през 1951 г., а по-късно специализира режисура в Москва. От 1969 г. преподава във ВИТИЗ. Става доцент, после - професор, но иска да му викат Даскала, като обяснява: "Аз просто съм роден даскал". Затова според Мара Карамитева, жена на по-големия му брат Асен, той предпочита да чува Даскале, а не Професоре. И учениците му - Йосиф Сърчаджиев, Филип Трифонов, Велко Кънев, Искра Радева, Юрий Ангелов, Иван Балсамаджиев и колко още други - не му счупват хатъра.

А синът му Момчил слага такова заглавие на филма, който прави в памет на своя баща през 2006 г. - "Ваш даскал, Апостол".

Някои обявяват, че той като метеор избухва изведнъж на театралната сцена. Това не е съвсем така - води първото българско цирково вариете, участва в Телевизионния театър, радиопредаването "Весел ранобудник" се помни и досега от много девойки и младежи старша възраст, играе впечатляващи роли в десетки радиопиеси, рецитира и с рецитали прави турнета по цяла България.

Разбира се, името му гръмва най-вече с изявите в киното и театъра. Играе с еднакъв успех трагични и комедийни роли като във всяка от тях е Принцът на сцената - огромен талант, смайващ, много рядък талант.

И днес има хора, които го помнят в театъра като маркиз Поза в "Дон Карлос", Ромео в "Ромео и Жулиета" (Жулиета е бъдещата му съпруга Маргарита Дупаринова и оттам тръгва голямата им любов), Глумов в "И най-мъдрият си е малко прост", Христофоров в "В полите на Витоша", Симеон в "Монахът и неговите синове"...

А филмите с негово участие и днес са на екран по повод и без повод: от "Утро над родината" - 1951 г., през "Под игото" - 1952 г., "Наша земя" - 1952 г., "Песен за човека" - 1954 г., "Героите на Шипка" - 1955 г., "Легенда за любовта" - 1957 г., "Любимец 13" - 1958 г., "Двама под небето" - 1962 г., "Специалист по всичко" - 1962 г., "Рицар без броня" - 1966 г., "Бялата стая" - 1968 г., "Свобода или смърт" - 1969 г., "Сватбите на Йоан Асен" - 1975 г., завършен две години след смъртта му...

Всъщност незавършен поради твърде ранния край на Апостола!

Но той предрича този край и когато писателят Светослав Минков го кани през 60-те години да напише спомените си, Апостол Карамитев е възмутен: "Ти за какъв ме смяташ? Глупав, суетен човек или що? Само суетните, празни хора пишат спомени на млади години!"

И после:

"Аз не мисля да остарявам! Искам да умра млад, красив, весел, интересен. Не ща да остарявам. Мразя старостта. Болестите. Грижите. Тревогите..."

Че е красив, най-красивият български артист, това дори върлите му врагове признават!

- Какви врагове може да има толкова слънчев, великодушен, омагьосващ околните с чара си човек като Апостола? - би запитал читателят.

Сякаш забравил, че в държавата България блестящата дарба, красотата, рицарството са достойни само за присмех, дива завист и... дива омраза.

С Апостола се разминавахме някъде около Народното събрание - той живееше на "Оборище" и по средата на деня отиваше било в Народния театър, било във ВИТИЗ, аз вървях към къщи след работа във "Вечерни новини", където започвахме много рано и свършвахме към един-два следобед. Поздравявах го, без да се познаваме, винаги ми отговаряше сърдечно.

Беше необикновено красив човек: атлетичен, мъжествен, благороден, царствен. В същото време непринуден, сякаш безгрижен, но съсредоточен, възвисен. Лазурните му очи излъчваха сияние, очароваха.

Има един лаф: Той беше толкова впечатляваща личност, че щом се появеше на улицата, движението спираше! Е, този лаф много прилягаше на Апостола.

Жените бяха луди по него. Цял водопад от писма се изсипва в пощенската му кутия на "Оборище" 21, където живее. Както пише изследователката Полина Милотинова, два големи куфара не стигат да бъдат събрани! А той, можете ли да си представите, е верен на жена си, само на жена си, на семейството и е голям домошар! Безкрайно много обича децата си, по няколко пъти на ден се прибира вкъщи, за да ги види. Маргарита Дупаринова разказва, че щом тръгне с тях на куклен театър, взима и другите деца от кооперацията и всички така се радват, така го слушат, така го обичат - омагьосани са от него!

- Че кой не се е влюбвал в Апостол Карамитев?! - възклицава съпругата му. - Даже животните край него, привлечени от обаянието му, сякаш се променяха, ставаха смирени и благи.

В много отношения си прилича със знаменития френски актьор Жерар Филип:

- Апостола е роден на 17 октомври 1923 г., Жерар Филип - на 4 декември 1922 г.;

- И двамата не са разглезени столичани - Апостола е от Бургас, Жерар Филип - от Кан;

- От деца се обричат на театъра и той обсебва живота им чак до смъртта;

- Снимат се с огромен успех и в киното;

- Още съвсем млади, през 50-те години на миналия век, постигат изключителна популярност, благодарение на искрата Божия в тях;

- Духовната и физическата красота, ранната слава, магнетичното излъчване ги превръщат в кумири за милиони жени и мъже;

- Парадоксално на това, всеки от тях обича цял живот само една жена, отдаден е на семейството, отглежда с много любов децата си;

- И двамата имат по две деца;

- Ан Филип, съпругата на Жерар, и Маргарита Дупаринова, съпругата на Апостола, носят вечно в сърцата си своите знаменити мъже;

- Скромността, достойнството, финеса, нежността, озарението на духа са присъщи и на двамата - на сцената и в живота;

- Умират извънредно млади - Жерар на фаталните 37, Апостола - на 50;

- Причината за смъртта им е една и съща - рак!?

Съществува някаква закономерност, някаква тайнствена неизследвана закономерност при Големите майстори, Поетите на сцената!? Макар че друг техен събрат - Владимир Висоцки, малко открехва вратата в стихотворението си "Поет", преводът е на Владимир Левчев:

Замаян съм - числото 37 е пред мен -

от него приятен хлад се стеле.

Тогава и за Пушкин бе дуела назначен

и Маяковски вещо се прицели.

На 37 още сме - коварно, ребром бог

въпросът е поставил: "Или - или?"

Рубеж, на който паднаха и Байрон, и Рембо,

а ние някак май сме се спасили.

Дуелът е отложен. А на 33 не знам

разпнат ли бях - не чувствах болка силна.

На 37 - не кръв - сивота избликна там,

над слепите очи - но не обилна.

А вие, познавачи на фаталните числа,

като в харем държанки се мъчете.

По-дълъг е животът днес - при всички патила

отсрочен е и краят на поета.

Висоцки тук някои неща казва, други - подсказва, трети - предсказва. Многозначително...

Сякаш го е писал и за Жерар Филип, и за Апостола - един от най-всеотдайните и най- самопожертвувателните български актьори. Той не иска да знае, не иска да чува думата "дубльор". И най-тежките, най-опасните сцени изиграва сам, другото смята за измама на публиката, която толкова обича. Случва се да поема пълната отговорност и големия риск, но дотолкова е пристрастен към театъра и киното, че не мисли за себе си. Така ускорява и смъртта си - при снимките на филма "Сватбите на Йоан Асен", където играе главната роля, вече сразен от рака, надмогващ със силата на волята адските болки преди края, трябва да влезе с дрехите в ледените води на Алдомировското блато и да върви напред, потопен до кръста. И така няколко пъти, докато заснемат сцената.

Всички от екипа го уговарят, молят го да се откаже, да вземе дубльор - той не приема. Въпреки страшната болест - безпределно честен към изкуството. Но Алдомировското блато довежда Смъртта в студената есен на 1973 година...

Божията искра в него, Божието сияние около него възпират усилията на черногледите завистници да попречат и той получава през 1969 г. званието "Народен артист" - най-младият в социалистическа България. Всенародната обич, всеобщото възхищение и на първо място изключителният талант му донасят и други най-високи награди - орден "НРБ"- I степен, орден "Кирил и Методий"- I степен, Димитровска награда - II степен, награди за най-добра мъжка роля...

И всичко това, без да бъде член на БКП, което е задължително изискване тогава за прогрес в кариерата. Неговият любим ученик Юрий Ангелов веднъж го пита защо не е станал партиен член. Апостола се усмихва и казва:

- Да си партиен член и да си истински комунист са две различни неща. Някой ден ще разбереш това!

Учениците му го боготворят, а Велко Кънев скача до небето от радост, че е приет в класа му и преди години се изповядва:

- Всички ние бяхме деца от дълбоката провинция... Не можехме да повярваме на късмета си. Дори спекулирахме, че сме негови ученици. Но той бързо ни сваляше на земята, защото много мразеше фалшивото самочувствие!

Когато получихме заповед за постъпване в Народния театър, той ни каза: "Ако не минете през провинцията, никога няма да станете добри артисти".

Пак Велко:

- Нямаше друг като него... Той постави пет заглавия, докато тежките академични професори предъвкваха едно-единствено в продължение на четири години. Беше истински революционер в Академията. Работеше като луд, за да ни вкара в Машината театър.

Накрая още веднъж Юрий Ангелов, помолен от вестник "Бургаски репортер" да разкаже за своя учител:

- Той беше невероятен човек. Никога не съм виждал такъв, може би няма и да видя. Наистина беше Апостол. Всъщност малко хора знаят, но истинската му фамилия не е Карамитев... Неговото име е Апостол Апостолов. И ако някога сме имали Апостол, то това наистина беше той - Апостол Карамитев!