ДА РАЗВЕЕШ ЗНАМЕТО В БЪЛГАРИЯ Е ЛЕСНО! В ЧУЖБИНА Е ПО-ТРУДНО

ДА РАЗВЕЕШ ЗНАМЕТО В БЪЛГАРИЯ Е ЛЕСНО! В ЧУЖБИНА Е ПО-ТРУДНО.

МЪДРОСТТА НА САМ – ШИВАЧА

В началото на 1999 година по всичко личеше, че се върви към война. На първата манифестация бяхме с братовчед ми Митко. Беше ми на гости за няколко дни и искаше да види как се провеждат протести в Париж. На площада „Трокадеро“ се бяха събрали хиляди сърби, французи, руснаци, гърци и всякакви други националности. Всички си носеха националните знамена. Организаторите ни дадоха среща – следващата неделя, по същото време.

Двама френски интелектуалци от български произход публикуваха обширни статии във вестник „Le Monde“. Юлия Кръстева твърдеше, че Православието е беда, която трябва да бъде наказана, а Цветан Тодоров се опитваше да убеди читателите, че да се бомбардира балканска страна, не вещае нищо добро.  

Обадих се на няколко български организации – да ми услужат с българско знаме. Като разбраха за какво става дума започнаха да се офлянкват, че било деликатно, че някой можел да си помисли, че подкрепяме Милошевич и т.н. Много бързо ми омръзна от нашенската нерешителност. Купих три парчета плат. Една приятелка ми ги заши на машина. Намерих дълга пръчка и размахах българския трибагреник заедно с другите участници на площад „Трокадеро“. 

Валеше дъжд и вятърът опъна знамето. Един чернокож младеж ме попита дали съм унгарец. Една жена извика „Браво Италия!“ Изпадах в непредвидено затруднение, но една сръбкиня ме спаси. „Ово са бугарите! Браво брате! Бугарите са с нас!“ – тя викаше с всичка сила и към мен заприиждаха други сърби да ми стиснат ръката. 

• Аз съм българка – чух да казва младо крехко момиче. Мога ли да застана до вас. 

• Разбира се! – отвърнах, приятно изненадан аз.

 Дъждът и вятърът ставаха все по-силни. На трибуната се изреждаха интелектуалци, политици и журналисти, които зовяха да не се почва нова война на Балканите. Мокро, знамето тежеше. Конците зашити набързо започнаха да издават фронта. Пръчката на която бях закачил знамето се прегъваше, но не се чупеше. Точно като момичето, което стоеше до мен – мокро до кости, стоеше и не си отиваше. 

За следващата манифестация реших да се подготвя по-сериозно. Купих здрав, дълъг прът и занесох плата на един мой познат шивач. Казваше се Самуел, но му викаха Сам. Евреин роден в Алжир. Подгъваше ми редовно всички нови панталони. Разказах му за случилото се на манифестацията и защо търся професионалната му намеса. Той повтори и потрети шевовете. Направи специален подгъв за пръта и видимо развълнуван ми подаде парчето копринен плат.

• Колко ти дължа? – попитах.

• Пари за знаме аз не вземам! – отговори той. Знам, че вие българите сте изстрадал народ. Бедата ви е, че сте „малки“. „Големите“ не държат сметка за „малките“, освен ако малките не се обединят! Ние евреите сме слаби, когато сме разединени. Единствена солидарността ни спасява. Ако балканските страни заговорят с един глас „Големите“ ще отстъпят. Ако сте разединени, ще си правят каквото поискат.

Същата вечер вечерях в малък ресторант с журналистите Николай Томов и Румяна Угърчинска. Споделих с тях преживяното на площада „Трокадеро“ и ги поканих да ме придружат на следващите протести.

• Аз не обичам сърбите! – отсече Томов.

• Кой говори за обич бе човек? Пътищата за Европа минават през Сърбия. Ако сме в лоши отношения с тях, ще ги „прескачаме“ ли?

• Те са ни стреляли в гърба! – продължи той.

• Добре, при положение, че нашите деди и бащи са се избивали с тях, трябва ли – децата, внуците и правнуците на българите да са на нож със сърбите? Да се мразим, да се гледаме накриво и да си отмъщаваме? Не ни ли стигат беднотията и простотията в която затъваме заради ежби и разправии? Кога война е уредила нещо на Балканите? Ние живеем от години в Европа. Може би е дошло време да предадем на балканските народи наученото тук. Ти чул ли си французин да каже, че обича германците? От векове са се избивали, но днес са заедно. Подадоха си ръка и са най-мощната европейска сила. 

Не успях да убедя Томов. Сблъсках се и с други като него. Французите казват „Nul n’est prophète dans son pays“- никой не е пророк в собствената си стана. За мен по-важно беше, че Румяна Угърчинска прояви разбиране и пожела да ме придружи. За съжаление манифестацията бе забранена, защото войната започна.

Обадих се на Сам да му кажа, че се е трудил напразно. 

• Пази го! – каза шивачът. Едно знаме винаги може да трябва.

Божидар Чеков