Георги Мамалев: Безхаберието на държавата се харесва на онези, които искат да я грабят

Г-н Мамалев, защо решихте така рязко да смените своите изразни средства – слязохте от сцената и от снимачната площадка и написахте книга?

Бих искал тази книга да се възприеме като лятна, приятна, закачлива, с много забавни истории, в които са вплетени спомените ми от много наши известни и обичани от публиката актьори. В нея споделям весели случки от детството ми, от казармата, дори от семейната кухня. Ако дори един читател се усмихне като я прочете, значи съм постигнал целта си. Нито аз нито Весел Цанков, журналистът, на когото разказвах, а той написа книгата, не сме си поставяли някакви свръх литературни цели. Просто приехме поканата на „Книгомания” да разкажем и обобщим всичко в книга. Иначе никога не съм имал никакви амбиции да се втурвам в издаването на книги. Но пък тази сега е уникална, защото втора няма да има.

А ако вас ви попитат : „На какво се усмихваш, човече”, какво ще отговорите?

Има безброй смешни и хубави неща, които ни се случват, стига да имаш сетива за тях. Усмихвам се, предполагам, като всички нормални хора. Все пак професията ни е такава, че е по-добре да накараме публиката да се смее, отколкото само ние на сцената.

Преди две години чествахте 40 години професионална дейност и тогава наред с всички награди и отличия, които получихте, ви определиха като „любимец на публиката”. Това как задължава?

Според мен в основата е искреността, която влагам във всичко, което правя. Отговорен съм, полагам усилия да съм добър професионалист. Винаги съм искал да предизвиквам усмивката у човека. Това ми се случва и по улиците - докато вървя, ме срещат непознати, които винаги ми се усмихват. Значи аз съм знак за нещо, което предизвиква усмивката им. А какво по-хубаво от това?

Вярно ли е твърдението, че най-големите комици, са много тъжни хора? Какво може да извика сълзи в очите ви?

Бедността ме натъжава. Сърцето ми се свива, когато срещам несретни хора, а в провинцията те са много. Ето, тази сутрин вървя към Народния театър "Иван Вазов", бързам за репетиция и виждам млад човек от службите по чистота с онези оранжевите жилетки. Той ме разпозна и ми помаха с метлата, аз го поздравих и се размислих: „Гледай какво нещо е животът. Това момче вместо да учи, да се развива, върши тази дейност. Но какво го чака в бъдещето с тази метла?” Такива работи ме натъжават. И смятам, че всички, които сме наричани обществени човеци, не трябва да си заравяме главите в пясъка по повод на социалните несправедливости, на кривиците в живота ни.

Какво ви ядоса в последно време от живота ни?

Не само напоследък, винаги съм се дразнел на навиците на мнозина у нас да не спазват законите, които са създадени, за да установят ред в общия ни живот. Например, адски ме ядосва непукизма на онези чиновници, които отговарят за парковете и особено за Южния парк. Там има разбити алеи, липсва осветление, мръсотията не се чисти, занемарени са зелени площи и т.н..  Абе, тези чиновници много си обичат кабинетите! Като си шеф на парк, какво правиш в кабинет, а не си в градината да видиш какво е състоянието й? За капак на всичко има и велосипедисти, които нарушават всякакви правила и карат безобразно. Не казвам, че всички са такива, но има някои, които плачат за глоби и санкции. Примерно онзи, който нарязал гумите на линейка! Или пък другият колоездач, който прегази малко дете и избяга. Ужасявам се, че някой може да блъсне внучката ми, когато я водя в парка. Иначе там тя вече падна в разровения асфалт...

Никакъв контрол няма. Аз не съм съгласен с това разбойниците да тържествуват, защото няма кой да наказва лошите граждани и да поощрява добрите. Не приемам довода, че нямало пари за поддържане на реда, чистотата и правилата. Как така има пари за заплатите на чиновниците, които не вършат нищо? А ние си плащаме данъците и искаме да живеем в нормално, подредено общество. Няма как да се разчита само на съвестта на добрите. Защото не всички са добри. Лично аз познавам богати хора, които карат луксозни лимузини, но си хвърлят угарките през прозорците. Обаче като са чужбина не го правят, защото ще им отрежат ръчичките, метафорично казано. Законите са за всички и държавата трябва да следи за спазването им. Излиза, че безхаберието на държавата се харесва на онези, които искат да грабят самата държава.

Вярно ли е, че от всяка дума и ситуация можете да направите шега?

Не. Най-добре ми се получава, когато насреща си имам колеги и хора, които имат чувство за хумор. Примерно с Велко Кънев, Чочо Попйорданов, Павел Попандов, Антон Радичев, Мария Сапунджиева и мн.др., с които съм снимал и работил в театъра. А наскоро си говорим с Тончо Токмакчиев и аз му разправям, че вече няма хора за работа. Пък той ме репликира: "То за маса няма хора, ти за работа търсиш".

Но, за съжаление има хора, чието чувство за хумор е оперирано и с тях не ми се получава. Сещам се, че преди време бях по работа във Варна за няколко дни. Обажда ми се жена ми и пита какво правя толкоз време извън снимките. Пък аз й казах „Ми как, ходя само по музеите. Още от сутринта, измивам зъбите и хуквам”. Жена ми затворила телефона и разказала на колежката си, която много сериозно я погледнала и рекла: „Хм, то във Варна са едни музеи”.

Хората твърдят, че сте талантлив. Вие казвате, че сте отговорен. А всичко това направи ли ви богат за 42 години работа?

Мда, имах изключително богат живот. Ако питате в материален аспект – не се оплаквам. Не се самозаблуждавам, наясно съм, че звездите са от Виена на запад. Нека си го кажем – ние тук правим кино, а в онези държави - филмова индустрия.

Много от колегите ви продължават да се оплакват от проблеми в киното и театъра, очертайте поне по един?

Театърът не страда толкова, но за киното е много важно, че от години няма добри сценарии. И това е валидно не само у нас, а и в Холивуд – на първо място е сценарият, после – продуцент, звезди, режисьор, реклама.

Виж, в театъра не е съвсем така, защото се поставят световни пиеси. Така че аз дори да изиграя някоя слабичка писа отнемай къде, паралелно мога да участвам в драматизация на Шекспир и т.н. Палитрата в театъра е богата. Преди най-добрите ни писатели бяха сценаристи на филми – Йордан Радичков, Станислав Стратиев, Георги Данаилов, Георги Мишев и др.. Това са все имена. Затова филмите се получаваха.

Кои са авторитетите, които ви респектират?

Йордан Радичков. Апостол Карамитев, в чийто клас бях приет в НАТФИЗ, по онова време ВИТИЗ, но за съжаление той скоро след това почина. Невероятен респект имам към Иван Кондов, който дойде да работи с нас по един проект, но остана по-дълго. От малък имах късмета да играя с Тодор Колев, Георги Парцалев, Георги Калоянчев, Константин Коцев, Стефан Данаилов и още много други, от които попивах, независимо дали съм влизал само за минути в някои постановки или пък за повече. Неоценим е този досег. Няма нищо срамно и неудобно да се учиш от по-добрите. И не е вярно, че има актьори, които са брилянтни във всяка роля – всеки си има и несполуки. Много добър можеш да си в 4-5 роли, в останалите се справяш добре.

Вие, актьорите, играете ли всичко и извън сцената, дори интервютата? Така ми каза ваш колега преди време...

Аз лично харесвам земните, нормални хора, които правят разлика между сцената и живия живот. Например, аз в реалния свят не търча да гоня разноцветни балони, ама на сцената го правя. Смятам, че извън сцената, актьорите трябва да се държат по-нормално, простичко и естествено.

Имате ли си любима роля от всичките, които сте изиграл досега?

О, да - освен в култовите ленти "Оркестър без име" и "Господин за един ден",

в театралната постановка „Опит за летене”. За първи път играх Аврам совалката в тази постановка, когато бях на 26. Сега, когато съм на 66,  играя даскал Киро, който преди изпълняваше Любомир Кабакчиев. Впрочем, те двамата с Георги Георгиев Гец, както и Стефан Гецов навремето все бяха в образите на строги партийци и прокурори. Пък в живота бяха толкова забавни, атрактивни мъже, от които също много учехме и попивахме. Всички големи имаха чувство за хумор. Освен задължителното и най-важно качество за един актьор – талант. После идва дисциплината. Ако приемем, че талантът е като една свещ, то трябва да направиш всичко възможно да поддържаш горенето й по-дълго. А не да я гасиш, буташ, събаряш, забравяш и т.н. Хората, които са целунати от Бог с дарба, трябва да са отговорни и да я поддържат.

Във вашите среди май и семействата трудно се поддържат и оцеляват, при вас как е?

С жена ми Ели, която е моята голяма любов, вече 37 години сме заедно. Имаме двама сина, които живеят на 100-200 метра от нас, като на село сме си. Снощи ни дойдоха на гости да разкажат за концерта на "Ролинг стоунс", който ходиха навън да гледат. Честно казано ни стана много мило, че сме възпитали деца, които могат да оценят красивите неща в живота, освен че имат страст към ученето и работата. Вече си взеха хляба в ръцете – единият е в IT сектора, другият е юрист, но и двамата завършиха в чужбина, имат степени и специализации. Гордеем се, че нашата сплотеност ни помогна за всичко в годините. Добро семейство се получава, когато двамата партньори гледат в една посока.

Световното по футбол започна, вие сте известен привърженик на "Левски", но пък сте приятел с Христо Стоичков, който е цесекар. Карате ли се за спорт?

Скоро бях в Барселона и там се видяхме и с още един цесекар – Лъчо Танев. Вярно е, че съм левскар, но това не означава, че не признавам правото на съществуване на друг отбор, нито че не мога да оценя качествата му. Представяте ли си трагедията да има само един футболен отбор. Смятам, че в Германия вече имат подобен проблем – "Байерн Мюнхен" така уреждат нещата, че в страната си те са все победители. Като играят във вътрешното първенство са все победители, вземат играчи от всички останали и т.н. Ама като излязат навън, става интересно и трудно ще вземат първенство. Да нямаш конкуренция е лошо, много лошо, дори трагично.

Интервю на Аделина Делийска