През 1835 г. в Париж са публикувани „Спомени, впечатления, мисли и пейзажи през едно пътуване в Ориента 1832-1833 г., или бележки на пътешественика“.
В тях Алфонс Мари Луи дьо Пре дьо Ламартин събира личните си впечатления от дългото пътуване през Османската империя. Ламартин е известен като писател, политик, историк и учен. Минава през поробена България, която в спомените си нарича по-често Македония, но пък жителите й определя като българи и ги описва като „изключително честни, добри и трудолюбиви хора, готови да имат своя независима държава“.
Най-яркият спомен на французина е маларията, от която се разболява и която е излекувана с помощта на пиявици от вировете около днешния град Ветрен. По онова време Ветрен е село, носещо името Йеникьой. Поетът описва къщите в селото като домове с по една стая, на която земята е обкована с дъски. На рогозка, постлана върху пода на една от тези къщи Ламартин се бори за живота си, след като почти припада, поразен от малария още при пристигането му в селото.
Французинът пътува с жена си, дъщеря си и техни приятели, но единствен бива покосен от треската. Остава 20 дни на легло, борейки се със смъртта в тези „мизерни къщи без прозорци“. Той се отнася сърдечно и топло към селяните, спомняйки си с благодарност колко всеотдайно са се грижили за него, семейството и спътниците му.
Съпругата му заръчва на селяните да намерят пиявици из блатата.
Хората от Ветрен проявяват голяма загриженост към чужденеца и събират от близките блата 60 пиявици, които поставят на гърдите и слепоочията му. Вестта за болестта на Ламартин стига до Пловдив и Мавридис тръгва веднага с чанта медикаменти към Ветрен, придружен от лекар млад лекар от Македония.
По-късно в съчиненията си френският поет си спомня с умиление за този акт на приятелство и загриженост от страна на пловдивския богаташ от гръцки произход. И може би болестта му е причина да забележи характерните черти на българите. Той пише, че те са работливи, скромни, изпълнени с уважение към свещениците и религията. Разказва, че мъжете са облечени като селяните в Германия, а женските носии са сходни с швейцарските. Прави му впечатление, че българките не ходят забулени като туркините, виждат се свободно с мъжете и се отличават с красота и грациозност.
Французинът отбелязва също, че българите ненавиждат турците, които събират данъците по селата. Стига до прозрението, че българите “презират и мразят турците; те са напълно зрели за независимостта си и заедно със сърбите, техните съседи, ще положат основите на бъдещите държави на Европейска Турция. Страната, която обитават, ще бъде скоро една прелестна градина, ако сляпото и глупаво потисничество не на правителството, но на турската администрация ги оставеше да обработват земята в малко по-голяма сигурност – те имат страст към земята.” И при заминаването си от България казва: „Напускам Йеникьой (Ветрен) и приветливите му и добри селяни с тъга: това беше очарователен летен престой. Цялото село ни придружи една левга навътре в планината и ни засипа с пожелания и благословии.”
По-късно, когато се връща във Франция, в качеството си на политик той държи речи в полза на българската кауза. Въпреки симпатията си към Турция, критикува нейното правителство, защото счита, че неговата политика е „пълното отрицание на всякаква възможност за общение, това е варварщината в цялата й груба искреност, това е постоянното и организирано убийство на човешкия род.”
В неговите очи турците са мързеливи и обезкуражени хора, съсредоточени предимно в градовете. Те се издържат, като ограбват труда на християнското работливо население. Дълги години Ламартин е пряко ангажиран в политиката, многократно е избиран за депутат, но през 1848 г. мечтата му за република окончателно рухва и той се оттегля в родните си земи в областта Бургундия. Там е принуден да се захване с друг занаят, тъй като само с писане не може да се издържа. Става лозар, разработва земите си и започва да върти търговия с вино. Новото му начинание обаче не му носи печалба. Една от причината за това е липсата му на опит като дегустатор.
Страстта му към екзотичното го отвежда отново в Ориента, след като турските власти му подаряват там една долина. Той тръгва към Турция с намерението да не се връща в родината си, но след кратък престой отново отпътува за Франция. Макар че едва преживява, затънал в дългове, Ламартин упорито не иска да продаде владенията си, за да си осигури прилична рента. Той е собственик на три замъка до 1861 г., когато все пак се лишава от единия. През 1855г. е принуден да се раздели с апартамента си в Париж. Остават му двата замъка и една конюшна с две слепи и болни от ревматизъм кобили. Големият поет умира през 1869 г. беден и забравен от всички.
Източник: Уикенд
