ГОРДОСТТА - ГАДЕН И УНИВЕРСАЛЕН СМЪРТЕН ГРЯХ, КОЙТО ТРОВИ ОБЩЕСТВОТО НИ!

Виновен за пропадането в този грях е Луцифер – възгордялият се бивш любимец на Бог. Той бил най-красив и Бог най-много го обичал и ценял. Но у Луцифер се появило желание да е равен със Създателя, той също да е Бог и всички и на него да се кланят. Затова вдигнал бунт срещу Бога, но загубил и бил изхвърлен от небесата.

Заради гордостта си Луцифер паднал на земята и от най-светъл ангел станал принц на мрака, дявол, сатана, рогатия – символ на злото, лъжата и омразата. На небето Бог не пречел на Луцифер да притежава собствено достойнство и да уважава себе си, но го разлюбил и изгонил оттам, защото това достойнство се извратило до самовлюбеност, до хюбриса, за който говорихме, до претенции към властта на самия Бог.

Луциферианският грях прави същото и при хората. Човек безспорно трябва да уважава себе си и да притежава чувство за собствено достойнство, но заради налаганите безбожие, индивидуализъм и свобода от всичко, масова стана онази гордост, която кара човека да презира другите, да проявява високомерие, да се надценява, да иска всичко за себе си, само неговото „АЗ” да е важно.

Можем да наречем тази гордост още егоцентризъм, нарцисизъм, самовлюбеност. „Аз съм уникален и различен от другите“ е изключително важна мантра за горделивеца. Едва ли случайно в т,нар, сатанистка библия пишеше - БОГЪТ, НА КОЙТО СЕ МОЛИШ, МОЖЕ ДА СИ ТИ САМИЯТ!“ Затова и много трудно се създават днес истински колективи или дори групи по интереси. Принципите на взаимопомощ, любов към ближния, справедливост, уважение бледнеят, когато се появи гордостта. При все и да има някакви етимологични разлики, този грях можем да наречем още егоизъм,суета, нарцисизъм, хюбрис, че дори и мания за величие, макар и последното вече да се води психично разстройство.

Не се изисква кой знае колко услужлив ум, за да видим, че гордостта е първопричината за изпадането и в останалите смъртни грехове – алчност, завист, похот, мързел, чревоугодие и ярост. Възгордялият се човек винаги е алчен, защото парите подхранват гордостта му, те са първи витамин за нея. Колкото повече пари има, толкова е по-самовлюбен. Той, обаче е и завистлив, защото винаги вижда, че има по-богати, по-успели или по-красиви от него. Неговата гордост го кара да им завижда и да злослови срещу тях. Как така някой ще е нещо повече от него? Горделивецът е и похотлив. Развратът, сексът с много и различни партньори захранва нарцисизма му, гали егото му и му дава още и още гордост. В същото време гордият е обикновено мързелив. Той не иска да работи като другите, а иска да е над тях, да ги командва и напътства, да е началник, защото той е велик и номер 1, а великият не може да работи заедно с тълпата. Иска да е богат, но не със собствения си труд, а чрез труда на тези, които смята за по-долни от него, а също и чрез всякакви схеми, измами и гешефти, от участието в които той изобщо не се притеснява. В край на краищата, измамените от него са по-низши и е негово право да ги мами. Следващият грях – чревоугодничеството, също е причинен често от гордостта. Горделивците са обикновено и чревоугодници, защото скъпата и обилна храна и напитки за тях са поредно доказателство за собственото им величие, тоест – ето - пия много скъпо вино, защото съм велик, не съм като останалите. Само аз мога да си позволя да пия това скъпо вино колкото си искам, разсъждават те. И последно – изпадналите в луциферианския грях често се гневят и изпадат в ярост. Това е защото те не смятат останалите за равни с тях, а за нещо по-долно. Затова викат, ругаят и крещят и при най-малкия проблем, за който те, разбира се никога нямат никаква вина, а виновни винаги са другите – обикновените, невеликите.

Заради тази греховна “многофункционалност”, гордостта е фундаменталната духовна болест на нашето съвремие. Всекидневно виждаме около нас самовлюбени хора, загубили човешкото, точно както Луцифер, заради собствената си гордост, загуби Божието покровителство. В душите на много наши съвременници убеждението „Аз съм нещо повече от другите, аз съм най-велик и всички са ми длъжни...само на мен” е основен мотив за всички деяния.

Една голяма част от българите постоянно манифестират как са прави за всичко, разбира се, само те, как само техните желания и интереси имат значение. Същите нито слушат някого, нито приемат съвети, но за сметка на това винаги и навсякъде дават своето мнение, без значение дали някой ги пита или не. Жестът на благодарност им е чужд, тъй като те априори са убедени, че всичко им се пада по право, някак несъзнателно слагат своето собствено „АЗ” над другите.

Отвращавам се от продължаващата демонстрация на този грях у много наши сънародници. Те не приемат другите за хора като тях,а понякога дори не ги броят за хора. За такива смятат само себе си и понякога подобните си, независимо дали става дума за богатство, произход или служебно положение.

Особено смешни и дори сардонично изглеждащи са проявите на тази гордост сред членовете на разни фалшиви и измислени касти у нас - децата и внуците на бившите активни борци, децата и внуците на някогашните висши функционери на БКП и държавна сигурност, а също и в днешния ни “бизнес елит”, разните ложи, ордени и клубове или държавната администрация.

Още по-смешно е това при разделението на София и провинция и на българи в България и българи в чужбина.

И е смешно, защото тази гордост е и фалшива и тъпа. Всички българи сме произлезли от село, независимо за какво се мислим. Това се отнася особено за активните борци, функционерите на БКП и ДС. Бизнес елитът ни пък е най-често произлязъл от барове, ресторанти, затвори или престъпни групи. Обаче това не им пречи да са горделиви, едва ли не да се изживяват като някакви аристократи - градове или барони, понеже истински такива ние нямаме. И тогава става наистина смешно, защото зад надутостта и гордостта си тези индивиди най-често крият комплексите и простотията си, направо “бай Ганьо в депутация”.

Парадоксално, че истинския ни елит, доколкото изобщо го има, изобщо не е съставен от горделивци. Напротив - истински възвишените са и благородни. Те не се надуват и не смятат останалите за нула. За съжаление, такива хора са малко и в повечето случаи са маргинали сред народ, доминиран от самовлюбени глупаци.

Докато не изкореним гордостта, обществото ни ще бъде бременно с омраза, ненавист, завист, ярост и липса на солидарност, независимо кой управлява и дори независимо в какъв обществен строй живеем. Защото тази гордост я имаше и преди комунизма и по негово време и сега.

Явлението е масово и неговото изкореняване е от първостепенно значение за пътя ни напред. Ако някога искаме да изградим нормално и хармонично общество, първото нещо, с което трябва да се преборим, е именно да смачкаме глупавата гордост и надутост. Ще кажат някои - това винаги и навсякъде го е имало. Дори да е така, защо трябва да гледаме към миналото или към другите? Нека гледаме напред. Нека гледаме бъдещето. В него с такива не можем да влезем.

Иван Спирдонов