„Не можехме да повярваме на очите си!“ Как „истинският Индиана Джоунс“ откри древния град на инките, но само част от съкровищата
През 1911 г. американски професор заявява, че е открил в сърцето на перуанските Анди древната цитадела на последния владетел на инките. 53 години по-късно друг изследовател доказва, че професорът е сгрешил. Малко след това екип на Би Би Си проследява маршрута му.
„Сега никой няма да спори, че тук се е намирала древната Вилкaбамба“, пише Хайръм Бингам, учен от Йейлския университет, който през 1911 г. открива руините на Мачу Пикчу в Перу. Местни жители го наемат да търси митичния изгубен град на инките и скритите в него съкровища, а той е твърдо убеден, че е намерил точно онова, което са го помолили да открие.
Половин век по-късно друг американец, наричан „истинският Индиана Джоунс“, поставя това твърдение под съмнение. През август 1964 г. Джийн Савой заявява, че е открил именно изгубения град, приблизително на 60 километра северозападно от Мачу Пикчу. Според него експедицията му е намерила в планинските гори над приток на Амазонка цитаделата на последния владетел на инките. Днес мястото е известно като Еспириту Пампа, което означава „равнина на духовете“, а в миналото е било наричано Вилкaбамба, „свещена равнина“.
Шест седмици след откритието на Савой екип журналисти на Би Би Си поема по неговите стъпки. Те плават с гумена лодка през бързеи, преобръщат се във водата, изкачват се с мулета по стръмните склонове на каньони и си проправят път през джунглата, за да стигнат до мястото на разкопките.
„Откъслечната информация, която събираха по пътя, ги караше да се усъмнят в някои от твърденията на Савой. Но след като бяха изминали толкова дълъг път, трябваше да продължат, за да видят всичко със собствените си очи“, разказва по-късно водещият.
В началото на XX век Вилкaбамба вече се е превърнала в легенда. Пет века по-рано обаче тя е била убежище на последните оцелели представители на народа на инките. През 1536 г. владетелят на инките Манко Инка въстава срещу испанците и обсажда Куско. Не успява да отвоюва града от конкистадорите и повежда разбития си народ към планините.
Според преданието там, на ново място, няколко хиляди инки изграждат дворци и храмове в столицата на Манко в изгнание. Владетелят пренася там златните съкровища, блестящите идоли и мумиите на своите предци.
В търсене на митичния град
През 1909 г. перуански земевладелци наемат Бингам. Задачата му е да открие мястото, известно като Чокекариао, „люлката на златото“, митичния изгубен град. Бингам е на 34 години. По-късно ще стане сенатор на САЩ, но по това време е доцент по история на Латинска Америка и вече има опит от пътуванията си в региона. Той обаче не е археолог и не планира да търси руини на цивилизацията на инките. Местният управник Хуан Хосе Нунес, префект на Апуримак, обаче не приема „не“ за отговор.
„Нунес настояваше, че щом съм доктор и имам научна степен, трябва да разбирам всичко от археология и да мога да му кажа колко ценно място за търсене на съкровища е Чокекариао. Убеждавах го, че надценява познанията ми по археология, но той прие възражението ми като проява на скромност“, пише Бингам.
Самият той признава, че знае много малко за инките. Затова се обръща към книга, издадена от Британското кралско географско дружество под заглавие „Съвети за пътешественици“, в която има указания как да се постъпва при среща с археологически паметник.
Бингам се съмнява, че ще открие злато в Чокекариао или че ще намери прочутия изгубен град. Въпреки това, когато през 1911 г. оглавява експедиция на Йейлския университет в търсене на последното убежище на инките, той усеща прилив на ентусиазъм.
„Изглеждаше, че зад планинските хребети се простира неизследван район, който може да крие огромни възможности. Възможно беше именно там да се намира столицата на Манко“, казва той.
Проводниците действително го отвеждат до място, което, както Савой установява половин век по-късно, се намира на 150 километра североизточно от Куско. Лошото време, недостигът на храна и заплахите на носачите да го изоставят обаче го принуждават бързо да продължи. По-късно той обявява, че е открил изгубения град Мачу Пикчу.
Още един смел изследовател
През 1964 г. 37-годишният изследовател Джийн Савой от Портланд, щата Орегон, пристига в района на Еспириту Пампа. С него пътува перуанският изследовател Антонио Сантандер Каскели. Първоначално местните жители отказват да бъдат техни водачи. Според легендите на племето им боговете ще убият всеки, който разкрие местоположението на древния град. След дълги уговорки обаче те се съгласяват да ги отведат до покритите с мъх руини.
„Не можехме да повярваме на очите си. С всеки изминал ден случващото се изглеждаше все по-невероятно“, разказва Савой.
Руините са разпръснати върху три планински плата, като само първото от тях е приблизително четири пъти по-голямо от Мачу Пикчу по площ на руините. Изследователите откриват дворец, гранитни и варовикови сгради, както и фонтани. След проучването на района те стигат до извода, че именно тук се е намирало последното убежище на инките.
След няколко седмици суеверните водачи започват да ги напускат.
„Обикновено бяха дружелюбни и усмихнати, но когато ги заведохме в тези гори, се промениха“, разказва Савой.
Двамата решават да напуснат района и по-късно да се върнат.
Шест седмици след експедицията им маршрутът е повторен от екип на Би Би Си.
„Малцина европейци са идвали тук през последните 400 години, още по-малко с кинокамера“, пише Тони Морисън, режисьор на филма, заснет от Дейвид Атънбъро за поредицата „Приключенията на Би Би Си“. Пътуването продължава около седмица. Преди да достигнат руините, участниците трябва да си проправят път през гъста планинска гора, често под проливен дъжд.
Джунглата е пазила града в продължение на векове. Пътешествениците трябва да си проправят път през памукови дървета, лиани, увивни растения и папрати.
„Огромни дървета бяха пуснали корените си дълбоко в стените и терасите, а клоните им преплитаха лиани, дебели и здрави като телефонни кабели“, спомня си един от участниците в експедицията.
„Мразя проклетата джунгла“, казва Савой. След това обаче добавя: „По-добре да умра тук, отколкото да не я изследвам“.
Самото откритие на Савой и Сантандер все още не доказва, че руините в Еспириту Пампа са последната столица на инките. Една находка обаче потвърждава предположението, че именно това е Вилкaбамба: керемиди.
„Тези керемиди са най-убедителното материално доказателство, с което разполагаме в момента. Дизайнът е испански, но цветовата гама и орнаментите ясно показват влиянието на инките“, се казва в документалния филм на Би Би Си.
Окончателно потвърждение на хипотезата дава Джон Хеминг, експерт по инките, който от 1975 до 1996 г. е директор на Кралското географско дружество. Той съпоставя описанията на Вилкaбамба, дадени от очевидци, сред които Мартин де Муруа, с откритото от Савой и Сантандер.
Обикновено инките покриват сградите си със слама, така че откритите керемиди могат да породят съмнения. Муруа обаче описва дворец, състоящ се от няколко нива и покрит с керемиди.
„За съществуването на този град се говореше толкова дълго, че той почти се беше превърнал в мит. Но сега го върнахме в историята“, казва по-късно Савой.
Бингам, изглежда, е бил само на няколко крачки от мястото, което се е опитвал да открие. Съкровищата, които търси, обаче не успява да намери и Савой.
„Открита е само малка част от златото и скъпоценностите на инките. Имам основания да смятам, че останалото са хвърлили в езера и пещери, за да не попадне в ръцете на испанците. При предишни експедиции откривах езера, които не бяха отбелязани на картите, както и неизследвани тунели, чиито входове бяха зазидани“, казва той пред „Ескуайър“ през 1967 г.
И днес каменният град, скрит в джунглата, чиито стени са оплетени от лиани, а входовете му са пазени от корените на дърветата, поражда повече въпроси, отколкото отговори.
„Удивителното на това място е, че досега никой не го е обезпокоил или ограбил“, казва през 2018 г. пред „Гардиън“ Хавиер Фонсека, археолог от Министерството на културата на Перу. В материала изданието цитира и местен жител, който като дете е чувал, че дълбоко в гората има още един град.
„Знаем, че така нареченото съкровище на инките не е открито. Ако това съкровище съществува... можем само да гадаем къде се намира“, казва Савой през 1967 г. | БГНЕС
